Домът на Изабела Паркър и Алекс Лийс

-Дневник. -Казах. -На една вещица.. доста силна вещица. -Щях да си премълча, че таази силна вещица беше баба ми. Първите ѝ опити за заклинания и прочие.. И не само.
Погледнах Изи и се усмихнах.
-Нищо интересно. -Добавих, като разлистих няколко страници напред. Трябваше да открия мястото, на което са изгаряли предишните вещици, но за всичко си имаше време.
Усмихнах се на вампира и Изи.

Погледнах към Девин гневно и с поглед го замерих с възглавница.
-Не мислех, че е толкова важно от коя фамилия съм. - Казах спокойно, като погледнах кръвта на дивана. Затворих очи и се съсредоточих, скоро дивана си беше наред. -Моля те, не се храни на дивана.
Изправих се и отидох до дивана, за да подредя нападалите възглавници, от забавата на Изи и вампира.

Аз и Девин останахме сами в стаята. Седнах до него.
-Как знаеш всичко за всички? -Попитах любопитно, като моят поглед издаваше, че го "оглеждах", но си беше заложено в "човешката" природа.
Изчервих се от мислите си, като се надявах Изи да не ги прочете.
Облегнах се назад, като прегърнах едната възглавница. Продължих да се взирам, като погледа ми попадна на неговите дълбоки и сини очи.

Погледнах го, реакцията му си беше напълно нормална.
-Само питам.. чисто любопитство.. -Оправдах се и продължих да прегръщам бухналата възглавница.
Облегнах се назад, като няколко секунди цареше пълна тишина. Погледнах го отново.
Изражението ми издаваше съвсем леко, че аз прдължавах упорито на пук да го оглеждам, въпреки отвратителното му държание, което би трябвало доста силно да ме отблъсне.

Смутих се и се изчервих. Бяха ме "спипали", че се инетерувам. Това ме поставяше в положение или да се оправдавам пак, или да измисля някаква опашата лъжа. Но не можех да лъжа.
-Любопитство. Просто се опитвам да разбера дали всички вампири сте еднакви...предполагам.. -Казах тихо, като гледах надолу, за да скрия поруменелите си бузи, а също и още по-смутеното си изражение.
Прехапах долната си устн притеснено.

-Ами.. познавам и други вампири.. същност.. до преди 5 години живях при такива.. -Казах и се замислих за всичко, което тогава ми се беше случило. Имаше си предмства и минуси.
Погледнах Девин и се усмихнах съвсем леко.
-Мислех, че знаеш.. след като знаеш всичко. -Засмях се и го побутнах с възглавницата закачливо.

-Имам предвит..егоисти...надути...непукисти.. и прочие.. -Казах, изброявайки качествата, които най-често срещах в някой кръвопиец. Пак го уцелих с възглавницата. -Според мен не си като тях.
Вдигнах рамене и се изправих заставайки до прозореца.
-Защо си тук? Тоест.. не ме разбирай погрешно..всеки щеше да си е тръгнал до сега.. Или щеше да ми е откъснал главата. -Вдигнах рамене. Не вярвах на лъжите, заради които всички ме търсеха, но все повече се убеждавах в тях.

Обърнах се към него и вдигнах възглавницата и се усмихнах.
-Благодаря. -Казах простичко и пак седнах до него. Усмивката не слизаше от моето лице. Гушнах го, както правех с всеки, който беше или щеше да направи нещо за мен.
Отдръпнах се моментално и пак се изчервих, след което обърнах глава на другата страна, като започнах нервно да въртя един кичур от косата си на показалеца.

Останах във всекидневната и изкарах малкия си скицник и продължих да рисувам. Не очаквах такава реакция от Девин, но по-лошото е, че тя ми бе напомнила за един друг кръвопиец. Въздъхнах, като се качих в моята стая и сложих слушалките, усилвайки на макс някаква произволна песен.
Продължих бавно да повтарям линиите от рисунката, което все повече и повече ми напомняше за неща, случили се преди години, които не исках да си спомням. Накрая отчаяно опрях глава на бюрото и останах така..

Както си стоях така, ново видение ме връхлетя.. Това нямаше ли да свърши някога?!
Видях единствено себе си.. как тичам. Но изведнъж видението се измени.. виждах непознато лице. Непознат вампир, съдейки по зъбите, които се показаха после.. Видях себе си, видях неща, които не исках да виждам..
Поех рязко въздух, сякаш самото видение ме задушаваше, но всичко изчезна. Отново бях в стаята си.. Погледнах към листа, несъзнателно бях написала няколко цифри. Или руни? Не се различаваха, защото моливът ми бе изтъпен.
За миг ме обзе страх, объркване, но след това остана.. нищо.. освен мен.