Домът на Изабела Паркър и Алекс Лийс

Виждах какво се случваше, как спокойствието от къщата се изпари от момента, в който вампира прекрачи прага. Гледах ту Изи, ту Девин.
Радвах се, че поне не беше изтърсил, че не само вампири бяха по петите ми. Оставаше Изи да получи нервна криза и не знам какво щях да правя после.
Погледнах вампира. Просто ме провокираше с неговото държание, не можех да устоя на това да се заяда с него. Мамка му, защо всички хубави момчета и мъже бяха или вампири или задници... или и двете.
-Знаеш ли, не знам до къде стига твоята наглост, Девин, но не мисля, че трябва да оставаш тук повече. -Казах сериозно заставайки пред него. Скръстих ръце, не знаех от къде събирах тази смелост.

Завъртях очи. Мамка му, трябваше да се извиня на кръвопиеца, макар да не исках. Изтичах пред алеята.
-Хей.. Девин.. -Извиках. Продължих да ходя бързо, като успях да го настигна и да застана пред него. -Добре, забрави какво казах и прочее.. Съжалявам.. Сега.. би ли се върнал вътре.. моля? -Погледнах го в сините очи. Боже, как можеше толкова красив мъж да има толкова сложен характер.
-Моля те.. -Казах малко по-меко.

Изи ме гледаше, докато казва на Девин, че май само той бил искрен с нея. Отместих поглед и отидох до прозореца. Какво се очакваше да направя преди това? Да кажа на Изи още в началото? Нима щеше да ме приюти, ако знаеше, че след мен тичат тълпа свръхестествени същества?
Сетих се за миналото, за това, което се беше случило преди няколко години. Обърнах се към Девин и Изи, като не гледах нито един от двамата. Седнах на един стол малко по-далече, без да казвам каквото и да било.

Бях се замислила, когато Изи дойде и ми подаде капучино.
-Добре съм. -Казах, като се усмихнах леко.
В следващия момент изведнъж получих кратко видение. Видях кръв и доста зъби. Поех рязко зъби и затворих очи.
Погледнах Изи, а после Девин. Обхванах главата си с ръце.
-Боже.. -Въздъхнах, и забих поглед в земята.

Oтнеха ми няколко секунди, за да се опомня и да видя лицата на Изи и Девин.
-Добре съм.. предполагам.. -Казах все още заеквайки. Всички видения бяха толкова истински, не бях получавала от дни. Ето какво става, когато седя повече от 10 минути в едно помещение с вампир.
Погледнах Изи.
-Освен ако приятеля ти не иска да ни изяде, съм склонна да мисля, че скоро ще има друг "кандидат".. -Добавих.

-Какво да ти кажа? -Погледнах я. -Щеше ли да искаш проблемно момиче? Щеше ли да ме прибереш, ако знаеше всичко това още от началото?
Взирах се в очите ѝ, като въздъхнах.
-Както и да е, ще се оправя някак. Не е нужно да те замесвам в това. -Казах, като се изправих и отидох в моята стая и седнах на леглото.
Не исках Изи да пострада по моя вина; може би беше редно да се махна? Дали това беше решението?

Продължих да стоя в стаята си, като изкарах няколко книги и дневници. Обичах да препрочитам всичко, което бях написала преди години..
Бях правила и доста заклинания и прочие. Бях чула доста неща, за това, че една вещица може да погълне доста сили, но не знаех дали аз ще мога да го направя.
Замислих се.. Девин и Изи още бяха на долния етаж. Притворих вратата, за да мога да чувам добре.

Чух Изи да "подвиква" или да сляза долу, или да спра да подслушвам. Усмихнах се, колко бързо си променяше настроението само.
Взех стария и прашен дневник, който още не бях изчела, и слязох долу. Седнах на едно от съседните канапета и ги погледнах. Сякаш гледах деца. Усмихнах се съвсем леко, след което зарових поглед в пожълтелите страници, изписани с черно мастило.
С периферното си зрение все още ги следях с интерес, но не пропусках да следя мисълта си, на това, което четях.