Тъмната част на гората

Момичето напусна тичешком града. Едва преди няколко часа бе "вечеряла" и все пак чувстваше глад. Но не бе спешно. Или поне така си мислеше.

Д'Арк навлезе в тъмните дебри на голямата гора. Покътери се на най-близкото дърво и се облегна на ствола му. Из гората се долавяха всевъзможни звуци било то от птича песен, вятър, разговори на заблудени туристи, прекършване на нечий врат... Вики отвори очи при последния звук и присви устни.

Чакъй малко... Прекършен врат... - момичето вдиша дълбоко и усети парещия аромат на прясна кръв. Вики усети болка във венците си, а след това вените под очите й се показаха. За кратко време момичето се озова на едно подобие на поляна на което лежаха труп на едра котка и момиче. Ия се приближи до девойката и се усмихна.

-Не е зле да почистиш малко.. Едва ли имаш мерак да събереш няколко гладни вампира на една трапеза с толкова постна вечеря - Вики намигна на непознатата. Кимна към мястото до нея и попита - Нещо против да седна?

Беше права донякъде, но все пак. Докато се разложи тук щеше да вони отвратително. Да не говорим за природозащитниците които щяха да се домъкнат за да изследват вонящата твар.

-Викторя - блондинката пое ръката на младото момиче и присви очи. Беше вампир, то е ясно, но имаше и нещо друго. Явно бе от хибридите. напоследък се бяха появили доста такива тук в Серенити Фолс.

-До колкото усещам не си вампир.. или поне не напълно - Ия плъзна поглед по Моли и се усмихна - На колко години си?

Виктория се загледа през клоните на дървото към огненото кълбо, тлеещо радост за хората и болки за вампирите. За щастие слънцето клонеше към залез и болката бе по-малко. Блондинката се усмихна доволно и подкани Моли

-Е? От тук ли си?

Да, както си мислеше Вики. Моли бе хибрид между човек и вампир, при това не много млад хибрид. Момичето полюбопитства и за историята на д'Арк.

-Не съм много по-възрастна от теб.. на 350 съм. - усмихна се русокосата - родена съм в Испания. Обиколила съм доста места.. Скуката какво ли не прави...Живея тук от година-две, като през определен период напускам врменно града.

Ия се вслуша в тихия шепот на вятъра и присви очи. Беше жадна отново, а това не бе нормално за нея. Блондинката измъкна една банка кръв от чантата си и погледна към Моли.

-Искаш ли? Не е топла, но все пак върши работа... - повдигна ръмене Вики и се зае с отоляването на жаждата си.

Момичето отказа. Вики не настоя, а се зае да изпразва банката. Докато утоляваше жаждата си, Моли й зададе въпрос, който много рядко й бе задаван.

-Да кажем, че просто се озовах на неподходящо място по неподходящо време... - засмя се Вики и се опита да си спомни името на създателя си - Забях превърната по по грешка... мой късмет, ако мога така да го нарека,

Ия изхвърли празната банка към трупа на котката и се облегна на дънера.

-Разкажи ми за родителите си... - поде Вики.

Блондинката изслуша карткият разказ на Моли за родителите й. С право наричаше баща си отрепка... Все пак не елесно да обичаш някой, който те е зарязал в ръцете на коварното и безчувствено нищо, наречено съдба.

-Родителите ми... - повтори Вики и поклати глава. В мислите й изплува образа на високата, стройна жена, облечена в тъмно синьо кадифе и сериозния господин. - Да.. Помня ги... Все пак бях при тях до последния дъх на майка ми.

През 1681 година баща й бе прострелян, а майка й загина в опитите си да осигури добро бъдеще за едва двадесет годишната Виктория. момичето помнеше последните стонове на майка си, така сякъш бяха вчера. Виктория млъкна за момент.

-Спомена, че си отгледана от приемни родители... Живили са още - наруши тишината русокосата.

Номади. Ясно защо моли обвиняваше себе си за смъртта на родителите й.

-Номадите са гадно племе - засмя се тихо Вики - последната ми среща с техни представители беше преди 7-8 години. От тогава се избягваме. - тя вдигна простичко ръмене и продължи - Колкото до родителите ти, макар и да не са биологичните ти родители, понякога е по-добре да ги приемаш като истински.

Ия се изправи и огледа полянката. Обърна се с лице към Моли и протегна ръка.

-Хайде - подкани я тя - Да се раздвижим... Съмнява ме да ти се седи до това нещо, което вече усилено събира насекоми.

Вики се усмихна. Моли й допадаше и то много. Младото момиче пъргаво се покатери на дървото и се скри в короната от млади листа. Д'Арк последва примера на момичето и се покатери на дървото.

-Добре че от години зарязах полите - засмя се Вики и се изправи. Огледа се и кимна на Моли. В отговор момичето й се усмихна, сле дкоето двете потънаха в гъстата зеленина.

-Между другото, каква ти е дарбата, Моли - попита Вики след като двете спряха. Почти през целия път се бе чудила дали тя и по-точно тези от нейната раса имат някаква по-особена дарба.

Пред очите на Вики се разкриха спомените на молии. Малък елен, сам насред гората, изведнъж се появява Моли, захапва го, изсумква кръвта му. После голямо коледно дърво, играчки, гирлянди, празнично настроение, семейство... ВИки мълчаливо проследи живото на полувамира зад себе си.

-Имаш страхотна дарба - усмихна се Вики и седна на клона. Дарбата на Моли, да изпраща в съзнанието на докоснатото същество части от живота си, картини, който иска да му покаже, мислите си беше чудесна.

Д'Арк се заслуша в шумовете идващи от далеч. Усети миризмата на приближаващо се животно, после още едно и още едно. Към тях се движеше малко стадо сърни.

-Моли, сигурна ли си, че онзи труп ти свърши работа? имам в предвид, че наближава стадо сърни и ако искаш може да половуваме - Вики се усмихна и се изправи.

Моли се поинетисува и от дарбата на Вики. Блондинката реши, че е по-добре да не й я показва нагледно. Не че бе опасна, просто живееха в свободна страна и всеки имаше право на свой собствен избор.

-Мога да контролирам ума и действията на всяко същество на този свят - Вики повдигна ръмене и се усмихна.

Моли прие предложението на д'Арк за кратък лов на сърни. Макар и да не бе от най-вкусната "храна" на света, животинската кръв донякъде утоляваше жаждата. Двете притихнаха в клоните на дъровто и зачакаха. Нямаше да е трудно, все пак това бяха сърни?!

Не след дълго чакането им бе възнаградено, под дърветата мина стадо от 5-6 сърни. Вики кимна на Моли и двете се спуснаха от дървото. За кратко две сърни бяха повалени.

Двете се спуснаха към стадото. Д'Арка прекърши рата на една не много кротка сърна, но все пак нямаше време да й налага спокойствие и т.н. Блондинката впи жадно зъби във врата на нещастното животно и пресуши тялото му за секунди.

Моли вече бе приършила със своята вечеря и се затича напред след стадото. Вики се впусна след нея и за кратък период от време я настигна. Двете се разбраха с кимане и се съсредоточиха върху новите си жертви. Моли към мъжкия, а Вики към една едра женска.

След като се нахраниха двете се заеха с разчистване. Насъбраха труповете и ги р азкъсаха. Все пак трябваше да се прикрият следите им. Макар, че тук в Серенити Фолс всички същества живееха в мир, старите навици на Виктория я карагха да почиства след себе си.

- Сега вече мога да издържа ден два без храна - усмихна се доволно Ия и се излегна на тревата. Погледна Моли и потупа мястото до себе си.

Моли се отзова на предложението на Вики и за секунди се озова до нея. Излегна се на тревата и се съгласи с вики.

Двете поседяха известно време мълчаливи, загледани в небесната шир. СИневата обгръщаше полезрението им, в която на места се забелязваха зеленикавите корони на дърветата. Момичетата бяха изтощени от лова и в същото време пълни с енергия.

-Каза, че не си от скоро тук... - д'Арк наруши тишината първа - Къде живееш? Имам в предвид сама ли живееш? - поясни момичето е изви глава към Моли, чакайки отговорът й.

п.с. сру че се забавих..

-Ох при мен е много интересно, живея, или по-точно се води, че живея с една приятелка. В къщата обаче сме четирима... и всички сме различни. Изключение правим аз и Джен, само ние сме вампири - засмя се Виктория.

Д'Арк се замисли от кога не се беше прибирала в къщи. Дали бяха от два дни или повече вече не помнеше. Рядко се запираше у дома, но така или иначе не й се прибираше много, много. Там бе пренаселено, всеки си водеше някого, всеки пищеше за своето си кътче. Какафония.

-Между другото , Моли, не ми каза от къде си...