Тъмната част на гората

Излязох от вкъщи и реших да се поразходя. Вървях и краката ми ме отведоха до тъмната част на гората. Не бях идвала тук преди, но ето, че за всичко си има първи път.
Както си вървях бавно, чух шум зад мен. Обърнах се рязко и се огледах. Бях вещица, но не бях развила всички мои сили на макс; не бях убедена, че ще мога да се защитя, но все пак смелостта в гласът ми си личеше.
-Кой е там? -Попитах.

Кръв. Защо всички ние само за това мислим?
Но това беше цената. За да живея. Не, че ми беше приятно.
Сега трябва да се оправям сам. Джеръми умря.
Джеръми. Този педофил. Да живее леко женското ми излъчване, и дългата коса. Че поне се хващат да ми помагат. Защото си мислят, че съм момиче. Колко са тъпи само. Тъпака пукна. Заля се с киселина, крещейки момичешкото ми име.

Та, тръгнах към покрайнините. Не, че имаше някой там. Сигурно. Просто исках да си постоя навън. С някоя главоблъсканица. Жалко, че изгубих всички. Трябва да си купя нови. Но, беше нощ. Първи ден в новия град, какво иначе да правя?
Тръгнах към една тъмна гора и стъпките ми се чуваха шумна в опадалите листа. Когато вървях напред, нещо ме беше усетило.
-Кой е там? - каза то.
- Ъ, никой.
Показах се. Младо момиче някъде на 16-17, с дълга обемна руса коса. Но, не бях гладен.
- Здравей. - казах тихо. - Какво търси момиче като теб в тъмната гора?

Някакво момче се появи, но нещо ми подсказваше, че не беше човешко същество.
-Разхождам се.. -Отговорих на неговия въпрос и го огледах от глава до пети, въпреки, че беше почти непрогледен мрак. Би трябвало да се страхувам, но не изпитвах страх, а по-скоро смут, че мълчанието продължаваше твърде дълго.
-Ами ти? Не съм те виждала преди... Явно си от новаците?

- Сега пристигнах. Надали ще стоя дълго, 2-3 седмици. Винаги е толкова, но пък може би тук ще е различно, кой знае? Аз съм Джейс, междудругото. А ти?

2-3 седмици. Винаги така ставаше. Заради Джеръми разбира се и неговите изцепки. Един път стояхме в един шведски град само 5 дена. Защото почти го разкриха. Заради някаква чанта която изхвърлил близо до апартамента.
Но, тук си бях сам-самичък, и може би щях да остана повече. Мразех когато се местех.
Защото когато стоях в някой град дълго време винаги ми се набиваше в главата, че може би Аби е тук. Но, не беше така.

Момичето стоеше и изведнъж реши да отговори на въпроса ми.

Слушах го внимателно и все пак, няколко секунди ми трябваха да осъзная, че е мой ред да отговоря на въпроса му.
-Аз съм Алекс. Алекс Лийс. -Подадох ръката си колебливо към момчето, като се усмихнах приятелски.
Още щом го приближих обаче бързо усетих какъв е. Усмивката ми изчезна, но все още бях протегнала ръка, дори и аз не знаех защо.
Бях чувала какво ли не за този град, но се надявах, че като бях дошла тук /или по-скоро като ме бяха изпратили/ нямаше да ми се налага да се срещам с вампири повече, но уви..

Хубаво име.
Тя подаде ръка да се здрависаме, но стоях и я гледах. Не обичах да се здрависвам. От онзи път преди 30 години когато Йони ми изви ръката когато уж искаше да ми каже здрасти.
Усмихваше се. Изведнъж тази усмивка изчезна. И познах. Тя разбра.
Но, не ми пука. Вече за нищо не ми пука, де.
- Спокойно няма да те ям. - казах отекчено.
Имаше някакъв филм за едно зелено чудовище. Джеръми го беше гледал по телевизията. То казваше, че обича спокойствието защото когато го видели и всички мислели 'вижте ужасното чудовище, бягайтеееее!' И аз се чуствах така понякога. Не ме познават, а вече 'аааа, тъп кръвопиец, убиваш хора и това ти доставя удоволствие'.

Отдръпнах ръката си, продължавайки да го гледам.
-Не мисля, че дори да беше жаден, щеше да ме убиеш. -Казах уверено. Можех да се защитавам, а и не обичах да съдя.. съществата. Не беше в мой стил да го правя и сега.
Продължих да го гледам, като отново се усмихнах леко.
Нямах представа защо не ме беше страх, може би защото вече бях по-уверена, че мога да се защитя? Кой знае.

О, напротив щях да те изпия.
- Хм. - успях да измърморя.
- Какво?
- Нищо.
- Как така нищо? За всичко си има обяснение.
- Просто ' Хм.' Нищо.
- Аха.

Забога. Говорех като Аби. Кратко и, хм, ясно? Обичах когато тя говореше така. Когато нещо беше странно в нея тя казваше 'Просто е така.'

- И ти не си човек, какво си? Не си вампир, ама си нещо.

-Вещица.. -Отвърнах спокойно. Нямаше смисъл да крия какво съм, въпреки, че бих предпочела да съм си обикновенно момиче, което няма представа, че митични същества се разхождат съвсем нормално по улиците, без да бъдат спирани от слънцето и прочее.
Винаги се чудех как вампирите успяваха да усетят какво съществу стои срещу тях.

Магии. Обичах ги.
- Вещица, значи? Интересно. - казах.
- Ммда. - Отвърна момичето.
- Значи можеш да превръщаш мишки в домашни чехли?
Като за вампир имах малко чуство за хумор. Не, че имах причина за смях, но сега ми стана спокойно. Изведнъж забравих за страховете. За това, че може би, съм заразил Джеръми и той ме търси из целия свят с надеждата да ме опъне? Забравих изведнъж всичко и се засмях. Леко, но беше смях. Беше приятно. Момичето също леко се засмя, което ме зарадва още повече.

Засмях се заедно с него.
-Всъщност до сега не съм опитвала да превръщам каквото и да било в друго нещо. -Отвърнах честно. Бях се упражнявала повече в местенето на неща, както ѝ това да причинявам болка с мисъл. И двете ми се получаваха, което беше напълно нормално, имайки предвит, че съм от едно от най-силните вещерски семейства.

- Е, трансфигурацията не е лесна.
Откъде знаех за магиите? 1980та имаше едно момче, магьосник, но го видях за много малко. Та му разгледах учебниците. Първо не му повярвах, де. Интересно беше.
- Имате ли някакви училища за магия?

-Лично аз не знам.. Обучавам се вкъщи.. -Вдигнах рамене и се огледах. -Но понякога всичко става спонтанно.. Получавала съм и нещо като видения.. за части от секундата. Лошото е, че винаги са в неподходящ момент.
За да демонстрирам поне една от силите, които владеех перфектно, видях някакво отрязано дърво. Затворих очи и повдигнах ръка. Първите няколко секунди-нищо, но после то започна да се издига нагоре. Доволна усмивка се появи на лицето ми.
В същия момент телефона ми иззвъня.
-Виж.. Трябва да тръгвам. -Обърнах се към момчето и се усмихнах. -Ще се видим отново! -Казах и не след дълго вече бях далеч от гората.

Не знаех какво търся изобщо в тъмната част на гората. Може би скуката ме подтикна към това. Все пак мястото сигурно беше натъпкано с гладни вампири. Пък и бях самичка тук, никой не познавах, така че и да ме изядат на никого няма да липсвам.
Напуши ме смях при собствените ми глупави мисли.
Продължих да вървя навътре в гората, а преплетените клони не допускаха слънчевите лъчи да огряват мястото, беше доста тъмно.
Спрях се на едно място, струваше ми се тихо и седнах на един камък. Облегнах се на дървото и затворих очи.
Не след дълго нещо изшумя в листата. Това не ме накара да отворя очи, но стъпките се приближаваха.

Бях се заела да чопля черния си лак, докато не бях прекъсната. Русо момиче, със самодоволна усмивка ме питаше дали не съм се изгубила. Нещо ми подсказваше, че не е човек. Защото обикновено хората не се усмихваха доволно при вида на изгубили се туристи..
Само дето аз изобщо не бях такава. Макар и с вампир пред себе си, успявах да запазя хладнокръвие, ако ще и да свърша изядена.
-Не съм. - отвърнах кратко и вирнах брадичка.
Реших, че няма да е много уместно, за това отново сведох глава към ръцете си.

-Кейти Пиърс.-представи се тя и се доближи още до мен.Погледнах я и се усмихнах леко.Тя се бе втренчила в мен,като хипнотизирана.Наклоних леко глава настрани, защо ли ме зяпа така.
-А сега,какво ?-попита ме тя и направи още една крачка към мен.Аз също пристъпих,само че назад.
-Ам...какво искаш да правим?В гората сме,няма никой друг освен нас,вали дъжд.Целите сме мокри...не намирам нищо интересно за правене,не знам за теб.-засмях се отново и отидох на пейката,на която тя бе седнала пред малко.И тя бе мокра,но нямаше голямо значение,защото аз бях сигурно 2 пъти повече.

П.П Сори,че не е много добро и дълго,но пиша от телефона си =.=''