Франция [1480]

Ансел се беше загледал в една миниатюрна пукнатина на стената пред него. Какво ако зад тази пукнатина се намираше напълно нов свят, който само чака да бъде изследван, свят, пълен с чудеса, невиждани до сега? Младия граф прекара пръсти по пукнатината и се подсмихна. Ако само...
- Господин графе?
Ансел се обърна, стреснато. На вратата зад него стоеше Хенрих, който му беше представен предишния ден. Другият младеж беше с изключително добри обноски, говореше с голяма прецизност и беше глътка свеж въздух в имението - затова Ансел реши да му предложи да остане за вечерта, все пак ставаше късно, пътят беше дълъг, пък и имаше достатъчно стаи в просторния замък. Разбира се, беше наредил да се приготви голяма вечеря, беше уредил и забавления, за да накара Хенрих да се чувства като истински гост на граф. Пък и самият той нямаше нищо против малко танци за разнообразие - животът като управник можеше да бъде наистина скучен.
- А, Хенрих! Надявам се се подготвяш за тази вечер.

Ансел обходи с погледа си Хенрих - вярно, дрехите му за езда не бяха най - подходящите за официална вечеря, но пък трябваше да признае, че определено му ходеха. Бялата широка риза, която беше облякъл, беше леко разкопчана, оголвайки врата му, косата му бе разрошена, а в едната си ръка, той носеше наметалото, което вече бе свалил.
- Да, може би ще се наложи да се преоблечеш по - ...подходящо.
Графа продължаваше да гледа Хенрих, като се чудеше защо не влиза в стаята. Може би изпитваше страхопочитание, или нещо от рода. Но не, това не трябваше да е така, защото Ансел определено не беше от типа хора, искащи другите да ги е страх от тях. Ето затова той изпрати ведра усмивка по посока на другия младеж.

- Не, няма да е нищо грандиозно, само някои мои близки приятели и, разбира се, вашата компания.
Ансел и да искаше, нямаше да бъде способен да приготви по - голямо празненство за толкова кратко време. Хора трябваше да бъдат поканени, храна трябваше да бъде приготвена... А и така беше по - добре, така той щеше да може да разговаря с очарователния си гост без много пречки. Нещо в него искаше да узнае колкото е възможно повече за Хенрих, къде е роден, как е израснал, от къде е получил образованието си, от кого е наследил маниерите си... И тази усмивка. А присъствието на много важни и неважни личности, които го задължаваха да сподели вниманието си с тях беше много изтощаващо и ако трябваше да каже честно, досадно.
- Надявам се, няма да имаш нищо против размера на събитието, реших, че ще е разсейващо, трудно се води разговор сред много хора.

- О, разбира се, разбира се! Ще ви чакам на вечеря! - усмихна се Ансел и сведе леко глава към Хенрих.
Когато госта му напусна стаята, усмивката на графа помръкна. Сякаш заедно с младежа изчезна и свежият въздух в стаята, оставяйки Ансел да диша трудно. Той отново впери очи в пукнатината на стената и се опита да си представи скрития свят, но мислите му бягаха към Хенрих, който се беше оттеглил в покоите си. Беше си тръгнал прекалено рано, а вечерята беше прекалено късно. Ансел стана и се запъти към стаята на Хенрих с намерението да го пита... Нещо, каквото и да е. Все щеше да му хрумне нещо като го види. Бързо намери стаята, която търсеше и почука на вратата.

- Проблем? Не.. Аз просто... - Ансел преглътна. Пред него се разкриваше опияняваща гледка - робата на Хенрих бе хлабаво наметната и вързана около кръста и показваше оголените му рамена, както и голяма част от стегнатия му торс. Графа проследи с поглед изразената челюст на младия мъж, красивия му врат, гърдите, които се повдигаха леко при дишането му... И осъзна, че може би е прекалено неподходящо да зяпа така своя гост, който на всичко отгоре бе и мъж, и реши да се фокусира върху лицето му. Но пък красивите очи, изящните скули и пълните устни не му помогнаха да се концентрира. Напротив.
- Аз...Те търсих за да... За да те поканя да поговорим преди вечеря... Ако искаш... Но както виждам си... Зает с приготовленията - Анси трудно намираше думите си и някоя част в мозъка му осъзнаваше, че звучи като идиот, но не можеше да го превъзмогне.

Докато гледаше как Хенрих събира дрехите, лежащи из стаята, Ансел се зачуди какво по дяволите прави там. Помъчи се да игнорира факта, че всяка фибра от съществото му искаше да е в тази стая, но не успя. Чувството беше прекалено непреодолимо. Ето защо когато младият му гост седна в едно от меките кресла към прозореца, Ансел се подчини и влезе в стаята едва ли не против волята си. Още нещо, което намери трудно за игнориране - халата на Хенри се беше смъкнала още повече и сега се показваше почти цялото му тяло от кръста нагоре.
- Тааа, исках да поговорим за... - Анси мислено се сръчка за подходяща тема за разговор - За теб. Така де... Все пак си ми гост, искам да те опозная по - добре. Кажи нещо за миналото си.
На него ли му се струваше, или вече почваше да бръщолеви?

- О, повярвай ми, не би ме отегчил. - отбеляза Ансел, като наблюдаваше грациозните движения на събеседника си. Явно беше уморен от ездата. В ума на младия граф се промъкна идеята да отиде до него, да му помогне да освободи напрежението, да го разтрие... Но това бе нелепо. Напълно нелепо. Едва познаваше Хенрих, а и той беше мъж, по дяволите!
- Просто съм любопитен, рядко имам гости, с които мога да разговарям тет а тет. - това не беше напълно вярно. Много от гостите му, някои от които бяха доста високопоставени искаха да разговарят с него, явно според тях той бе "интересен", "иновативен" и всякакви други прилагателни, които като цяло обобщаваха, че другите го смятаха за леко инфантилен, или дори луд. За това сигурно искаха да го изследват сами, да говорят с него, сякаш всеки момент щеше да им докаже, че е по - годен за шут, отколкото за граф. Ансел обаче нямаше намерение да им достави това удоволствие и отказваше да общува с други хора, освен ако не беше на препълнена маса с тях.
Хенрих обаче беше нещо различно. С него той искаше да провежда дълги разговори, без дори да е сигурен от къде е породено това му желание.

- Нещастия? Човек като теб не заслужава да бъде нещастен. - защо каза това, Ансел си нямаше никаква идея. Знаеше само, че определено го мислеше. - Но пък от друга страна, колкото повече препятствия преодолее един човек, толкова по - силен става, толкова по - голяма е и наградата му за изтърпяването им. Може би боговете не се присмиват, може би ни тренират. - предложи графа, загледан през прозореца. Водата, която струеше от фонтана - нимфа го успокояваше и му помагаше да събере мислите си. Листата на дърветата се полюшваха, явно вън имаше лек ветрец. А вътре бе толкова горещо. Ансел се обърна отново към Хенрих и разкопча най - горното копче на ризата си.
- Но си прав за това, че животът е низ от събития. Затова е и толкова вълнуващ - никога не знаеш какво ще ти се случи.

- За бога... Ще ти кажа една тайна, никога не съм искал да бъда граф. Продължавам да не искам. Прекалено ми е... Скучно. - Ансел се подсмихна - какво ли не бих дал да живея по - просто, по - динамично, да имам свободата да правя каквото пожелая, да мога да обикалям света... Но всичко това разбира се е невъзможно, понеже съм вързан с това въже, наречено титла. О не, повярвай ми, не обичам да знам какво ми предстои. - графът отново обърна взора си към прозореца. Ветрецът беше спрял, дърветата бяха неподвижни и се протягаха нагоре, сякаш бяха непобедими колоси, които пазеха замъка.

- Против? Не, разбира се, че нямам. - Ансел мислено отбеляза ръждивата кутия, която Хенрих използваше за цигарите си и се зачуди защо не си е взел нова. - Тук се пуши навсякъде, намирам го за красив навик.
Наистина го намираше за красив навик. Много обичаше да наблюдава хората, докато пушат. Всеки си имаше собствени навици, някои се отнасяха с цигарите с грубост едва ли не, а други ги държаха, сякаш държат нещо скъпоценно и чупливо. Хенрих беше грациозен. Той запали цигарата си с изискани движения и си дръпна, като през това време сякаш не осъзнаваше колко красиво изглежда. На Ансел му се прииска да го нарисува.

- Аз? Не, не, благодаря. - Ансел протегна ръка да побутне кутията към Хенрих и пръстите му за кратко докоснаха ръката на другия младеж. Сякаш този допир изгори кожата му и дълго, след като се отдръпна, графа усещаше топлина по възглавничките на пръстите си.
- Пушенето никога не ми е било навик. Но съм пристрастен към това да гледам как другите пушат. - Ансел се усмихна притеснено и прекара ръка през косата си.- Сигурно ти се струвам странен. Няма да съм изненадан, няма и да те обвинявам, ако е така. Доста хора ме обвиняват, че съм... Нетрадиционен... Е, ако искаш, ще те оставям да се приготвяш, не трябваше да те притеснявам изобщо.

Кожата на Ансел настръхна от неочакваната близост на събеседника му. Усещането за близост се засили, когато усети аромата на пушека, който мина през плътните устни на Хенрих. Графа се помъчи да преглътне, но гърлото му беше прекалено сухо и не успя. Покорно прие поднесената към устата му цигара и си дръпна. През цялото време усещаше погледа на Хенри, който бе вперен в него и накрая се взря в очите му. Те бяха красиви, топли, проницателни, мъдри. В тях се четяха множество чувства, но най - вече нещо тежко, нещо изгарящо, нещо, което го накара да протегне ръката си и да докосне скулата на Хенрих. Нежната му кожа беше като кадифе, излъчваща приятна топлина. Ансел направи всичко по силите си, за да успее да устои на желанието да зарови ръката си в меката разрошена коса на другия. Усети, че през цялото време беше задържал пушека в устата си и го изпусна бавно, като внимаваше да не го отправи в посока на Хенри.
- Ъм... Да... Това беше... Хубаво. - каза той, все още вперил поглед в госта си.

Сърцето на Ансел биеше учестено. Той не помнеше някога да се е намирал в такава позиция, не помнеше някога да е изпитвал толкова неща едновременно - сякаш нещо щеше да се взриви в него всеки момент. Проследи с поглед движението на устните на Хенрих, всяко тяхно трепване, всяко миниатюрно движение сякаш оставяше диря в съзнанието му, която обещаваше да стои там много дълго време. Прииска му се да опита тези устни, копнееше да види дали наистина са толкова меки, колкото изглеждат, искаше да ги усети върху своите. Не успя да устои на това желание и наведе главата си към другия мъж.