Лондон /2009 г./

Избягах от онази къща! Нима майка ми наистина ме бе поверила на семейство кръвопийци? Бях едва на 15 и тичах по мокрите улици на Лондон съвсем сама, без да се замислям какво ще си помислят хората.
Валеше. Все още се опитвах да възприема всичко,което ми беше казал Томас: че съм вещица и не коя да е, а вещицата с най-много сила и от най-силния род, съществуващ някога.
Продължавах да тичам, но умората ме настигаше, можех да почувствам как ръцете и краката ми замръзват. Без да усетя се блъснах в някого.
-Извинете.. -Казах, свела глава надолу.

Доминик протегна ръце и я задържа, спасявайки коленете и ръцете й от болезнена среща с павирания тротоар. Улиците бяха крайно влажни и мокри и едва ли й се искаше да се прибере кална вкъщи или пък на където бе тръгнала. Все пак, Уинтър беше демон, не четец на мисли и определено нямаше намерение да става такъв. Знаеше колко гадно е да се бъркат в личното ти простраство без разрешение и то толкова навътре в собствените му мисли.
Взря се в очите на момичето и я погледна учуден. Беше странно блъсване, всъщност странното беше, че изглеждаше така сякаш бяга от някого или нещо. Ръцете му инстинктивно се обвиха около раменете й, а ръката му погали копринено меката й руса коса.
- Какво става?- прошепна в ухото й Доминик и се усмихна успокоително.

В първия момент не знаех какво да си мисля и се огледах. Гласът му обаче звучеше странно успокоително. Извенъж в мозъка ми се удари мисълта, че не беше човек. И той ли бе вампир? Съмнявам се..
-Аз...аз.. -Заекнах, като замлъкнах за няколко секунди. -Бягам.. -Казах простичко. И си беше самата истина-бягах от онзи къща, пълна с предатели и същества, пиещи кръв.
Погледнах го в очите, като застинах-не бях огледала мъжа, когато се блъснах в него, но сега имах шанс да го направя. Беше красив, само това го описваше най-точно.
Отклоних поглед, защото започнах да се чувствам страшно нелофко.

-От кого бягаш?- Доминик повдигна въпросително вежда и я пусна от нежната си прегръдка.
Предположи, че не е много подходяща за същества, които не се познават, нито са се виждали преди...странна случка. Дори още не знаеше името й, но това не го притесняваше. Любопитството му в момента беше силно подтикнато от бягството й. Вече изгаряше от желание да знае какво е станало и какво я бе накарало да тича така бързо та чак и да не гледа къде да върви и да се блъсне в него случайно, не че имаше против жените да се блъскат в него. Това беше удобна причина за запознанства, макар и леко клиширана.
-Искаш ли помощ да избягаш?- засмя се Уинтър и въздъхна.- Все ще намерим къде да се скриеш.

Усмихнах се съвсем леко.
-Ами.. бягам от къщата, където до преди дни живях... Там има много... същества, които не ми мислят доброто. -Погледнах го отново и съвсем леко се изчервих-нещо напълно типично за мен.
Минах с ръка през косата си и се огледах. Странно, но някакси нещо в него ме подтикваше да му се доверя.
Забих поглед в земята, падах си от срамежливите.

- Ела, имам къща на близо. Може да не ти хареса много, но си съгласна, нали?- Доминик протегна ръка към нея, за да я хване и да я поведе по едно от страничните, не особено приветливи улици, но изчака тя да поеме ръката му.
Не разбра много за какви същества говори, но повярвайте ми, имаше представа, че ставаше за свръхестествени. Никой не би бягал така от други, пък и дамата му в момента не изглеждаше толкова невинно обикновена, въпреки че начина, по който срамежливо свеждаше поглед я правеше същински ангел...красив, крехък и невинен, но със скрити крила.
Направи две крачки на пред, но все още държеше ръката си протегната към момичето.
- По пътя може да ми разкажеш кой ти мисли злото.

В този момент би трябвало да откажа и да побягна отново напред, но на пук на всичко, аз също протегнах ръка и вдигнах съвсем леко поглед.
-Добре.. -Казах тихо и се усмихнах лекичко. Тръгнахме напред, като в началото цареше пълна тишина. Знаех, че трябваше аз да заговоря.
-Ти не си човек, нали? -Попитах направо, защото този въпрос ми се въртеше в главата още от както се блъснах в него.
Не беше вампир, имаше по-различно излъчване.. Нещо, което не бях срещала до сега. Погледнах го малко по--уверено.

-Не, аз съм...обратното на човек?- отговори с въпросителна интонация Доминик, несигурен дали можеше да се нарече така. Често имаше затруднения да реши какво точно същество е, но на всички беше ясно едно определение:- Демон.- отговори Доминик вече по уверено.- Един стар, лош демон, е...чак лош, едва ли.
Сви рамене нехайно и зави в една малка, мръсна и тъмна уличка, която водеше до друга такава, а тя самата беше задънена и единствения изход от нея беше малка дървена врата, инкрустирана с различни руни, която приличаше повече на врата на някой магазин, от онези магьосническите за Хари Потър, но всъщност зад нея се грижеше съвсем различно нещо. Погледна развеселен момичето, докато прескачаше една голяма, кална локва, образувала се в понижението на асфалта.

Когато каза, че е демон ме обвзе съвсем лек страх, но бързо отмина. Съзрях врата, върху която имаше руни...
-Древни руни... -Казах по-скоро на себе си, като в интонацията ми се долавяше любопитство. Чисто детско любопитство.
Погледнах демона, чието име още не знаех.
-Аз съм Алекс.. -Казах плахо. Лек, студен полъх на вятъра ме накара да потръпна и да обгърна себе си с ръце. Малката рокля в никакъв случай не вдъхваше надежди да се стопля.

-Алекс..Имаш хубаво и благозвучно име, харесва ми.- не пропусна да спомене Доминик.
Застана пред вратата и я бутна с крак доста безцеремонно, нахлувайки в тъмно и крайно мрачно помещение, което може би някога бе било склад. По цялата дължина на помещението бяха разположени високи, олющени колони, в момента инкрустирани с позлатени букви на непознат език. Мебелировката бе оскъдна и се състоеше от диван, камина и фотьойл. Протрит килим покриваше пода под мебелите.
Мястото не изглеждаше така сякаш някой идваше често. Личаха си стъпките от предното идване на Доминик, отбелязани в прахта и също покрити с известно количество прах, но не толкова, че да не си личат.
-Не е кой знае колко уютно или хубаво, Алекс, но прости ми!

Влязох бавно и колебливо.
-Нямаш легло? -Възкликнах. Зачудих се, дали с една от моите дарби нямаше да успея да направя нещо? Затворих очи и на мястото на прашния диван се появи малко легло. Отворих очи изненадано. Значи действаше!
За момиче на 15 години, което съвсем скоро беше разбрало, че е това, което е, можех доста неща..
Погледнах към демона, все още не бях чула неговото име.

- На мен не ми и трябва легло- свъси се за момент на внезапната промяна причинена от момичето.
Харесваше си изключително много старото диванче и определено вече му беше мъчно за него, но какво да се прави. Гостите имаха право...през повечето време? Беше довел Алекс тук и трябваше да се съобразява до някаква степен с желанията й, за да й бъде уютно и удобно, а Доминик държеше гостите му да се чувстват като у дома си и да си тръгнат доволни от скромната му обител. Е, случваше се да има някой недоволен, но обикновено това беше рядко. Щеше да се постарае Алекс да си прекара добре.
-Аз съм Доминик, между другото, ако държиш да знаеш името ми.- засмя се Уинтър след като за секунди му мина разсърденото изражение, с което наблюдаваше новата си придобивка.

Определено гледаше сърдито новото удобно легло. Колебливо влязох навътре и седнах на леглото, оглеждайки мястото. Щях да съм доволна на всичко, което не е онази къща. Погледнах Доминик, който беше странно мил, бих казала, че ми харесва.
Усмихнах се срамежливо и отместих поглед от него. На бузите ми изби лека червенина,както всеки път, когато задържа за по-дълго погледа си на някого.
Обгърнах с ръце коленете си.

- О, извинявай, извинявай- започна Доминик паникьосан от реакцията й.- Аз такова... нямам нищо против леглото, виж колко е готино и удобно.- започна да я убеждава с мисълта, че реакцията му я бе обидила.
Седна до нея и погали матрака с пръстите на дясната си ръка, приглаждайки завивките, изрисувани с красиви розови дървета, наподобяващи на шарките на онези красиви японски вази от едно време, които толкова много бе харесвал и които колекционираше, докато един ден не се разфуча и не изпочупи всичко като "стой та гледай". От тогава съжаляваше, че е толкова непохватен, ако да счупиш нещо нарочно се считаше за непохватност. Та от същия този период бе започнал да ходи на терапия за овладяване на гнева и това му гарантираше прекаленото спокойствие в момента като изключим паниката, която го бе обвзела в мига, в който видя Алекс да лежи така свита. Във всички филми, които бе гледал, това бе поза на разочаровани или наранени момичета.
-Алекс, много съжалявам, хайде...хайде да те гушна и да ти мине- каза несигурно Доминик и ръцете му отново се увиха около нея.

Той започна да ме убеждава, че му харесва.. Усещах някаква паника. Обгърна ме, а аз се сгуших в него.
-Аз не се обидих.. -Казах, като го погледнах. Беше красив, леко странен, но ми харесваше. Странно беше, че се чувствах в безопасност поне за малко. Би трябвало да съм ужасена и изплашена,но уви..
-Защо ми помагаш.. можеше да ме оставиш да си тичам.. -Попитах след кратко мълчание. Не вярвах, че демоните са толкова добри, но какво знаех аз? Бях едва в началото на своя живот.

- Къде щеше да отидеш, ако те бях оставил?- попита я внезапно Доминик, замислен над вариантите, които не бяха много.<br>Или щеше да мине вечерния час и да я прибере полицията, или щеше да попадне на неподходяща компания и... няма значение, тази мисъл можеше и да не я довърши, защото беше гадна и беше далеч от истината, освен ако в последния момент на Доминик не му хрумне да стане изнасилвач и побойник, но се намираше за прекалено нежна и крехка душица, която не може да наранява. Поне не си го позволяваше, не че не можеше. Пък и свръхспособностите му бяха така сладки и носеха толкова добри емоции, най- вероятно ако се използваха в умерени количества, но пък илюзиите бяха също толкова гадни, колкото можеха и да са прекрасни. Явно беше много спорно дали притежава положителни или отрицателни дарби. Щеше да мисли за това много по- късно.<br>- Не те оставих, защото можеше да ти се случи нещо, а и си живея самичък, скучно ми е, искам да си имам другарче или поне да осмисля част от живота си. А и теб знаеш ли колко бързо може да те откраднат.- завърши изречението си със смях.<br>

Няколко секунди не казах нищо, после се усмихнах леко.
-Благодаря. -Казах и се надигнах леко, като целунах бузата му. Знаех, че мога да попадна на кой ли не, но явно имах късмет.
Облегнах се на леглото, като с една ръка разтрх синината на ръката си, която бях получила днес.
Никога нямаше да се върна в онази къща.

-Кой ти направи това?- възмути се Доминик и хвана ръката й над лакътя.
Огледа внимателно синината, като прокарваше пръстите си съвсем лекичко по синината, докосвайки я с върховете на пръстите си, което караше кожата на Алекс да настръхва лекичко. Въздъхна и се взря по- добре, не че това щеше да му помогне да я излекува, той просто нямаше лечителски способностите, но можеше да й повика лекар.
Ръцете му започнаха да се разхождат по тялото й нежно, опипвайки определени точки от тялото й, за да провери дали не е наранена някъде другаде, дали случайно няма нещо натъртено- чисто загрижена и професионална постъпка, която може би бе възможно да се приеме по грешно.
- Ти си вещица, нали? Кой е постъпил така с теб?- замислено попита Доминик, докато пръстите му се разхождаха по десния й глезен.

Изчервих се съвсем леко и ведох глава, за да не се забележи.
-Къщата, в която бях е пълна с вампири.. Майка ми ме е оставила там.. Само с един от тях се разбирах.. останалите бяха груби. Когато разбрах какво съм.. те искаха да е заведат някъде. После разбрах, че доста...същества ме търсят. -Обясних набързо, докато продължавах да гледам надолу.
Ако знаех по-рано, че мога да се защитавам, щях да го правя..

- Много си сладка, когато се изчервиш- отбеляза Доминик съсредоточено, но все пак с усмивка.- Извинявай, бях длъжен да проверя дали не си натъртила или навехнала друго място. Обещавам, че ще държа ръцете си по- далеч.
Той вдигна извинително ръце, така сякаш Алекс заплашваше да го застреля, и сви рамене. Говореше съвсем сериозно, въпреки че похотта бе в кръвта му и макар в действията му преди малко да нямаше задни мисли, това не беше гаранция, че след път нямаше да проима и такива. Доминик се намираше за едно от най- приличните същества от своя вид. Загледа се в тъмните очи на Алекс някак съсредоточено.
- Защо те търсят? По специална ли си?- попита Доминик, изразявайки първичното си и чисто любопитство.

-Предполагам. -Вдигнах рамене. -В един дневник пишеше, че ще се появя и ще съм най-силната вещица на света. Пишеше даже, че кръвта ми може да лекува. -Засмях се, защото не вярвах в това.
Дори да беше вярно.. аз не бях уверена, че съм това, което майка ми е очаквала с нетърпение. Но трябваше ли да ми пука? Тя ме беше оставила при куп кръвопийци.
Погледнах Дминик. Усещах някакво странно желание в мен, харесвах го. Прегърнах възглавницата,която беше на леглото.

- Искаш ли да поспиш?- попита Доминик, когато забеляза как Алекс прегръща възглавницата.- Аз през това време мога да изляза и да ти намеря нещо за ядене, мехлем за раните и синините.
Предложи й този вариант, но самия демон не бе убеден в ефикастността му. Ако случайно тя се оплашеше от нещо сигурно щеше даси тръгне. Тогава вече нямаше да може съвсем да я спаси сигурно. Ето го и варианта да я изчака да се наспи и насутинта да излязат заедно и да й потърсят нещо, както и на Доминик, защото ако продължаваше така, скоро тялото му щеше да се поболее и да му се наложи да търси ново, а този вариант хич не го устройваше по никакъв параграф.
Погали я по главата като се въздържа да използва способността си и да предизвика сексуалното желание в нея. Просто беше гадняр и от време навреме, ей така, за спорта прилагаше дарбите си. Към Алекс, обаче, изпитваше големи симпатии и се въздържа.

Той ме погали по главата, а аз потрепнах съвсем леко. Побиха ме тръпки, чак до костите. Легнах назад, като затворих очи. Свих се на кълбо и прегърнах съвсем леко коленете си. Бях свикнала да спя така напоследък, макар леглото да беше широко за двама.
Чувствах се в някаква странна безопасност, но разума ми казваше, че с демони е невъзможно да си в пълна безопасност.
Той обаче се държеше толкова добре с мен..

Когато я видя така свита на две и мъничка му стана жал и просто не можа да я остави. Въздъхна и се замисли за миг, но бързо взе решение. Утре сутринта щяха да отидат заедно да й намерят всичко необходимо.
Изправи се и мина от другата страна на леглото. Легна някак безцеремонно до Алекс. Дръпна завивката върху нея и себе си. Уви я хубавичко, за да не й бъде студено. Ръката му се уви около кръста й, което автоматично я накара да остави превитата на две поза и да легне по- спокойно. Притисна я към себе си- гърба й се опря плътно в гърдите му. Усещаше топлината на тялото й и тя сякаш го успокояваше. Може би щеше да заспи за пръв път от седмици и да се поуспокои мъничко.
- Сладки сънища, прекрасна малка Алекс. Обещавам да те пазя през цялата нощ- шепнеше в ухото й Доминик, опрял устни в него.

Докато се унасях, усетих как той ми прошепна нещо. Усмихнах се съвсем леко и усетих как започнах да заспивам.
Сънувах как тичам. В началото не се виждаше нищо. Но после.. после изведнъж видях вампирски зъби. Изплаших се и рязко поех въздух и отворих очи.
Сърцето ми туптеше бързо.