Скалистите местности

Вятърът обърса лицето ù така, сякаш измиваше от него всички стари рани и болки. Кандрия се усмихна криво. Колко лъжлива милувка. Ако вятърът имаше материална обвивка, очите ù вече щяха да са бели като аура на новородено. Момичето поклати глава (няколко кичура коса паднаха пред лицето му и то ги издуха нетърпеливо) - не обичаше бебета, тези малки, врещящи пискюлчета. Пародоксално, но сред тях се чувстваше най-добре - нямаше и капчица лъжа в душите им, измамата все още им бе непозната.

Но защо да се тормози с такива мисли? Защо да мисли въобще? Сигурно изглеждаше смешно - подпряла се на предпазващите парапети, жестикулираща и мимикираща, сякаш е луда. Колко по-лесно бе да се отпусне, да изключи мозъка си, чувствата си... За жалост, не можеше да спре сърцето си.

Тя обхвана парапета с ръце и се наведе над него. Косата ù я похлупи и тя се закиска. Ако пуснеше ръце - тя започна да отлепя един по един пръстите си и се залюля под напора на гравитацията - щеше да падне, но не и да умре. Щеше да усеща вятъра, който дращи по лицето ù, сякаш за да я изтегли обратно, до слуха ù щяха да стигнат писъците на няколкото разхождащи се наблизо личности, твърдата земя ще се приближава все повече, докато не дойде сблъсъка. Внезапно Кей се отдръпна и задиша тежко. Не беше готова за болката, май никога не е била.

Тя изпусна въздуха от дробовете си. Може би наистина трябваше да спре да мисли. Иначе изпадаше в подобни меланхолични настроения и вършеше глупости, от които ù се гадеше. Заслужаваше порицание. Само ако Даниел беше наблизо... Той знаеше как да я пази, винаги бе знаел. Тя беше като малко дете, изгубило майка си сред пренаселения търговски център. Трябваше някой да я хване за ръка и да я изведе от суматохата.

Нечии глас я изтръгна от мислите ù. Някакво момиче се бе приближило и я бе поздравило. Кандрия се обърна към нея с усмивка. Изглежда, че разходката ù нямаше да е самотна.

- Здравей - каза на свой ред. - Приятно ми е, Софи. Аз съм Кандрия, но предпочитам да ми викат Кей. - Докато говореше, Кандрия разтърси ръката на другата. Беше доволна, че е увеличила броя на познатите и в новия град с още един, въпреки че до сега не ù се беше случило да повтори контакта с някой от местните хора. И все пак... никога не е излишно да имаш познати наоколо, нали?

- Дойдох тук наскоро и все още опознавам местността - продължи да говори Мьорн, без събеседницата ù да ù бе задала конкретен въпрос. - Не знаех от къде да започна, затова реших да стартирам обиколката отвън навътре. - Кандрия се засмя на думите си, след което додаде: - А ти често ли идваш тук?

Съзнаваше, че за пореден път си е развързала езика, но не можеше да го спре. Беше превключила на съвсем различно настроение от преди малко. Надяваше се да не уплаши Софи, защото и това се бе случвало неведнъж с новите ù познати и приятели. Кандрия притежаваше неизчерпаем запас от думи, които да изрича и спомени, които да разказва и стига някой да ù дадеше зелена светлина, не можеше да се спре.

Кандрия на свой ред се засмя.

- Явно никоя от нас не е лицензиран пътеводител. Не, не познавам и сантиметър от този град. Е, ако изключим местностите наоколо. - Тя разпери ръце, за да обрисува твърдението си и отново се засмя. След малко отпусна ръцете си до тялото и заговори, без да спира да се усмихва. - Пристигнах преди няколко дни и се занимавах с... ами, скучната част на нанасянето. Документи, търсене на работа, заучаване на спешните телефони.

Момичето сви рамене. Разбира се, думите й залитаха малко от истината, но не смяташе да прави лошо впечатление, разправяйки наляво-надясно, че се чуди къде да живее и тази нощ вероятно ще преспи под някой мост. На нея не й правеше голямо впечатление, дори понякога й харесваше този отшелнически, аскетичен живот, но другите не го възприемаха.

В този момент, Кей определено се радваше, че Софи не притежава нейната способност да прихваща лъжите.

- Сама ли си тук? Искам да кажа, сигурно имаш семейство...