Училищните шкафчета

Нямах определена работа, затова реших да видя какви нови курсове има в гимназията. Все пак бях на 16 и се предполагаше да посещавам това мъчилище. Навсякъде се размотаваха долнопробни човешки тийнейджъри хилещи се на висок глас. Ахх, колко ми бяха противни...
Отправих се към канцеларията. Вътре се бяха събрали 10тина човека който само кръстосваха крака, и обсъждаха другите. Много мразех клюкари.. Запътих се към едно от свободните бюра, където дебела лелка крещеше в телефонната слушалка.
- Извинете - започнах аз. Никакъв отговор, и как би чула нещо като се опитваше да надвика всички в стаята. Търпеливо реших да изчакам, но тя нямаше вид на човек който скоро ще привърши разговора си. Мразех да чакам, пък и търпението ми се изчерпваше.
- ИЗВИНЕТЕ - избухнах аз и я сепнах. Тя най-накрая се обърна към мен, и ме одостои с вниманието си.
- Какво желаете млада госпожице? - нагло попита тя.
- Искам да попитам, къде мога да се запиша за някой от курсовете, който предлага гимназията..
- И ме прекъснахте заради това? - удиви се тя. - Ето там на информационното табло са изложени, може да се запишете.
Излязах отново в коридора. Обикновенните простотии. Литературен клуб, драма, музикални, рисуване, градинарство, кулинария... Бях ги минала десетки пъти..
Все пак се записах в литературния клуб. Извадих един химикал от чантата си, и изписах името си с перфектния ми почерк. Коридорите се бяха изпразнили, явно бяха започнали часовете. Тръгнах към изхода, когато видях, че някой бе забил главата си в едно от шкавчетата. Приближих се към него и го заговориг.
- Добре ли си? - бях гаднярка по душа, но понякога, много рядко наистина, проявявах човешки чувства.

Лицето ме бе бледо. Ставаше му нещо на този. Гарантирах че не е човек.. Не знаех, какво е още но може би щях да науча съвсем скоро..
Отговорът му не ме учуди. Поредното клиширано "Добре съм". Очевадно не беше добре щом беше в коридора, забил глава в метален шкаф, опитващ се да се скрие от всички. "Мило, че попита" - ха, едно от големите грешни заключения. Аз и мила, две трудно съчетаеми думи, какво можех да направя че все пак се бях родила човек...
Едно от предимствата да си богопомазан,е, че имаш много добри сетива. Внимателно се заслушах. Долових всички звуци наоколо. Кикота от стайте, касетофон в една стая на горния етаж. Шума от догарящата цигара на един чистач на двора. Кафе машината в учителската стая, компютрите в стайте. Всеки незначителен шум, но не й пулса му...
- Аз не уча тук - отвърнах аз.
Нямах намерение да лъжа, не че ми пукаше особено. Винаги можех да го накарам да ми каже всичко, стига да исках.
За малко да забравя Аурокинезата си. Как можах.. Съсредоточих се върху забитата в шкафа глава, и всичко излезе наяве. Часовника на този бе спрял отдавна... Беше безсмъртен... Е, това снишаваше предположенията.. Име..име...име.. А, ето го! Едуард... Какво ли му се беше случило?
- Аз съм Мейси - представих се - Едуард, искаш ли да отидем някъде другаде? Явно нещо тук не ти е по вкуса..

Достъпът до училището беше ограничен, и рядко се допускаха външни лица. Явно го бях изненадала… Той отстъпи крачка назад, с изцъклени очи. Да не би да уплаших някой безсмъртен? Та аз бях само тийнейджър.. Е, да, не бях като всеки 16 годишен, но все пак.. Бях си човек по душа. Характера ми не бе от най-благите, но гледах да се нагаждам с останалите.
Представих си как изглеждам през неговите очи. Ниска хлапачка с дълга коса, в чуждо училище, която се държи като особнячка.
- Прочетох го! – просто отвърнах аз. Затворих вратата на шкафчето му, и му посочих малката табела висяща на вратата. – Видя ли? Пише го…
Браво на мен, успях да го маскирам.. Винаги можех да използвам илюзия, но какво бих го накарала да види или почувства? Щастие, радост, веселие… Не ми се вярва.. Изглеждаше тъжен, самотен и ако се вярва на моята грешна преценка може би и малко депресиран. Притеснението му, задушаваше коридора. Такова притеснение не бе известно на човечеството. То можеше да се подуши дори с нормално обоняние.
Погледнах го преценяващо. Лицето му, както и цялата кожа бяха бледи. Твърде бледи. Очите му бяха зачервени. Доста. Освен ако не беше на смъртно легло, и досега не бе изплакал Световния океан, няма никакво нормално обяснение за външния му вид. Имаше нещо в него.. Лицето му се опитваше да се отърве от гротескните черти, които до броени минути се стелеха по него.
Той сякаш си отдъхна като видя табелата, не се отпусна напълно, но все пак си беше някакво подобрение.
- Какво ще кажеш да излезем на чист въздух? – предложих и пристъпих напред.