Автобусната спирка

Пусти улици. Навсякъде, където ходеше Елис виждаше пусти улици. Бяха минали толкова много векове, хилядолетия дори, а смъртните все още бяха тъй угрижени и вглъбени в собствените си проблеми, че не умееха да се забавляват.
Дори в Тартар щеше да ми бъде по-приятно! - едва се удържа да не изкрещи чернокосото момиче насред улицата, но остави това изказване за себе си и мислите си. Не че щеше да има някаква разлика - надали някой щеше да я чуе, пък и да стане щяха да я помислят за поредната луда, тръгнала да проси по улиците и нямаше да ѝ обърнат особено внимание.
По-скоро характерно за някое малко дете, Елис се нацупи и се зачуди къде бяха изчезнали онези тъй наречени приятели, които с лека ръка предаваха ближните си. Или онези момичета, които тайничко поглеждаха някой мъж с похотливи мисли. Липсваха ѝ. Липсваше ѝ и древността, но кой я пита? Тогава всичко бе много по-лесно и забавно. Едно щракване с пърсти и светът се обръщаше с краката нагоре.
Недостатъците на човешкото тяло си казаха думата, когато богинята усети натрапчивата болка в ходилата си. Мътните ги взели и калпавите токове, които беше обула! Недоволното изражение отново се появи на лицето на тъмнокоската, когато пред лицето ѝ изникна табелата на автобусна спирка. Елис бе изправена пред избор - да върви още миля или един бог знае колко в тези неудобни обувки (съществуваше и варианта да ходи боса, но като всяко друго момиче и тя бе суетна) или да преживее личното унижение да пътува с градския транспорт. Да, с годините технологиите на смъртните се подобряваха и се появяваха какви ли не чудати неща. Ето ти и един пример - автобус. Кога в миналото някой е мислел за тракаща машинария, която бълва неприятен дим? Но същевременно е от огромна полза за скитащата се душа, която има проблем с обувките.
Защо нямам някое летящо килимче? Или като крилатите обуща на Хермес, а? - зачуди се с искрена неприязън богинята и скръсти ръце пред себе си.
От устните ѝ се откъсна тежка въздишка и тя тръгна към съоражението пред нея. Докато вървеше си мислеше как тя изобщо не се вписва в цялостната картинка. Това време, този век не беше за нея. Беше твърде забързан, сив, муден и о, имаше още хиляди определения, които щяха да му паснат перфектно.
С леки затруднения, Елис отвори рязко металната врата - която в момента се пишеше първи враг на богинята - и се шмугна в тясното помещение, наречено спирка.
Но се оказа, че не е сама. На пейката седеше младо русоляво момиче и изглеждаше... тъжна? Отчаяна? Тъмнокоската не знаеше - отдавна не ѝ се бе налагало да гадае нечий чувства. Но сега, в този момент, това момиче, тази непозната предизвика голям интерес у богинята. От усните на момичето се откъсна приглушен поздрав и на лицето на Елис се появи тънка усмивка. Вгледа се в искрящо зелените очи на момичето отсреща и за първи път не съзря в нея просто пионка от някой свой план.
- Какво те притеснява? - думата "дете" заплашваше да бъде изречена като етествен завършек на въпроса ѝ, пък и годините на богинята просто не ѝ позволяваха да се обърне към момичето по какъвто и да било друг начин. Но все пак, реши да не стряска русокоската с подобни фамилиарности и просто продължи да я гледа някак... загрижено.
Странно. - заключи Елис. - Откривам все повече за себе си. Явно съм способна и на известна доза съчувствие.


P.S. Съжалявам за забавянето (и за дългия-километри-пост) - късно проверих дали не си писала някъде. (:

Тръгнах по широкия коридор, с равномерна крачка. Някаква мелодия бе заседнала в главата ми, но седеше като фон и не ме смущаваше. Едуард вървеше с плавна крачка, на възможно най-голямо разстояние. Зачудих се какво му се е случило. Не приличаше на някой, който лесно се ядосва и губи контрол.
Изпитах някаква нужда да го защитя. Да му помогна. Да го подкрепя.
Рядко ми се случваше да искам да помогна на някой! На когото и да е! А сега бях склонна да помогна на напълно непознат. На някой който виждах за пръв път в живота си. Но какво можех да направя? Поредната доза човешки чувства.
В някакъв порив на емоции, ми се прииска да отида до него, и просто да го прегърна. Да го стисна хубаво, и да не го пусна докато не ми разкаже всичко, и не се опитам да му помогна. За общ късмет, се сдържах, и устоях на порива.
Докато успея да вляза отново в реалността, и да изляза от мислите си, което е много трудно понякога, коридора свърши и излязохме на двора. Стори ми се, че още от първата вълна свеж въздух, той се подобри.
Автобусната спирка бе празна. Тръгнах натам с надеждата той да ме последва.

Стигнахме спирката, и радостна от факта че ме е последвал, крайчетата на устните ми се извиха в задоволна усмивка. Почувствах облекчение, че е направил нещо по негова воля, без мойте способности.
На въпроса му къде уча, отговора бе много труден.. Преди учих със сестра ми в елитна частна гимназия. Бях председател на класа и на ученическия съвет и лесно влизах под кожата на преподавателите си с отлично възпитание повреме на и извън часовете. Предпоследната година в гимназията родителите ми се разведоха, а сестра ми се омъжи, но това не повлиява сериозно на характера ми.
- Преди учих тук… - започнах аз. Поех си въздух навръзвайки изреченията – Бях наказана – малка благородна лъжа – На самостоятелно обучение съм. Сега идвам само за извънкласни занимания за запълване на времето.
Сетих се за годините който бях прекарала по коридорите… криейки се, плачейки понякога… радостния ми смях в столовата… всички малки неща, включително щуротиите…
- Ходи ли ти се някъде конкретно? – попитах гледайки таблото. Автобуса щеше да дойде след 5 минути.

Мило… чувах тази дума за втори път по мой адрес, за един ден… Това си бе рекорд.. Последният път Джесика ми го каза доста саракстично, но все пак.. Но този път като че ли беше истинско
Да отбягваш човек не беше гордост. Беше поредното клиширано нещо. Нещо което бе само за загубеняците.
Не си падах по стереотипите. Не мога да приема нищо за даденост. Не исках да умра сама…
Седях до Едуард, усещах присъствието му. С крайчеца на окото ми изследвах движенията му, стойката му, маниера му, всичко. Имаше нещо необикновено в него.
Приличаше на сладур от футболния отбор, но се усещаше че не е такъв. Думите му, можеха да те накарат да мислиш какво ли не, но ти щеше да бъдеш заслепен от външния му вид.
Отново усетих позива си да го прегърна. Този път не можех да устоя. Не беше възможно.
- Ед – повиках го аз. Той се обърна и аз обвих ръцете си около него. Не знаех как ще реагира не исках и да знам. Стоях така, сякаш с часове. Беше приятно.
За мое щастие автобуса дойде, преди да видя реакцията на Ед.