По тесните улици

Здравей нов град! Всъщност едва ли щеше да е нов... Сигурно беше идвала тук все някой път, но без да се застоява много-много. Всъщност откъде щеше да помни? Беше посетила всички места на Земята и едва ли щеше да се намери някое ново, непосетено. Не мисля! А и нормално.
Лондон се разхождаше безцелно из града. Около нея забързани хора профучаваха, вглъбени в собствените си мисли и тревоги. Дори не се замисляха какво има там. Какво има отвъд всичко? Нее.. Те си пропиляваха живота за пари, удоволствия, алкохол, цигари, наркотици... и всякакви други подобни глупости, в които едва ли някога архангелът щеше да види смисъл. И тя като всеки друг като нея беше безчувствена и едва ли се интересуваше от нещо, свързано с любов, омраза, харесване и така нататъка и така нататъка.
Скоро сигурно и това място - Земята - щеше да й омръзне. Като самият й дом. Даже се чудеше как се бе задържала толкова дълго тук, но пък три-четири хиляди години за нея си бяха нищо. Като няколко мигвания. Да, явно това му беше най-точното определение....

- Аз не харесвам никое същество.Всички сте толкова еднакви.-извъртях очи.Ама тя е беше същински хейтър.Не харесвам това,не харесвам онова...ами върни се там от където си дошла !Засмях се на мислите си...
- Браво, браво!Явно в теб се проявява все някаква частичка здрав разум, щом си стигнал до това заключение. И нощта не е скучна, за теб е такава, защото не правиш нищо по въпроса-погледнах я тъпо и възкликнах:
-Знаеш как да дразниш хората и да ги обиждаш по всевъзможни начини,нали!?-въздъхнах леко и тръгнах напред.Явно с нея нямаше никога да се разберем,нямаше смисъл да опитвам дори.
-Сбогом..,може да се засечем някой път-извиках аз и продължих да вървя все така флегматично по улицата.

П.П Трябва да илизам и не знам кога ще се прибера.Прекъснах РП-то да не те карам да чакаш.

Доминик просто беше пристрастен към ходенето по такива места. Както и в добрата стара Англия, явно, така и тук все се скиташе по някакви малки и непознати улички, от които в същото време изпитваше отвращение. Затова пък беше достатъчно умен, за да си създаде илюзията, че е на някоя хиляди пъти по красиво място...като...като..Чернобил?! Засмя се на собствената си налудничева идея, но реши да се поизгаври с гадната представа за това невинно място, претърпяло...там каквото е претърпяло.
Лято е, тревата синее, птичките лаят. Уличните кофи се превърнаха в големи осем краки котки с по два чифта уши и още толкова антенки вместу мустаци, с които хващат цифрова телевизия. О, Доминик, колко си добър в тези гаври, моментално си помисли демона и закрачи редом с една много огромна муха с човешки очи и кучешки крака, опашката на бизон и хубота на слон. Ех, ама наистина го биваше с глупостите.

Зоя беше... безчувствена. В момента не чувстваше нищо - нито радост, нито тъга, нито безпокойство. Беше просто много отегчена. През последните няколко дена се луташе из желанията ѝ да прави нещо, но все не ѝ се нравеше, затова го оставяше и стремглаво се спускаше в следващото занимание. Скоро ѝ писна и тя реши просто да се скита из улиците, докато намери някое сносно занимание. Обожаваше малките улички, като тази, по която вървеше точно в момента. Теснотата и високите стени на сградите наоколо я караха да си мисли за Италия и за всички онези малки провинциални градчета, из които се носеше приятната миризма на моцарела, разхождаха се момчета, с онези типини за тях влажни, кафяви очи, които я караха да затрепери, носеше се вълнуващото усещане за античност... О, тя можеше да продължава така цяла вечност. Харесваше ѝ как долу, на паважа, тихо си живее зимата - тиха, примамлива, коварна, а горе, там където прането се развяваше от вятъра като флаг за примирие и терасите са украсени със саксии с петунии се ражда пролетта. Потиснатостта на тази долна мъртва част на улиците я караха да се чувства добре, припомняха ѝ за Ада. Но все пак хората бяха опозорили тези тесни съкровища на историята - антени за сателитна телевизия стърчаха от всеки проклет прозорец, а хорския боклук, обелките от дъвки и закуски, биваше размятан напред-назад от вятъра, сякаш той бе малко момче, играещо си с камиончета.
Лий най-малко тук очакваше да види жива душа. По принцип хората инстинктивно бягаха от подозрителното, а тези тесни и тъмни улички бяха точно такива. Никой не би се разхождал тук с усмивка на уста, чакайки да срещне някой дружелюбен минувач. От вида на улицата, тук се събираха пияници, а по пътя дори бе видяла и няколко спринцовки.
'Колко са глупави хората' мислеше си демонката. 'Винаги се втурват към страшното и непознатото, сякаш не знаят какво ги очаква...'
Тогава тя видя гърба на някакъв мъж. Отдалеч изглеждаше добре, даже много добре. Беше висок, имаше руса коса и вървеше арогантно по улицата, сякаш притежаваше целия свят. Тя забърза малко и скоро се озова точно зад непознатия.
- Знаеш ли, тук не е място, на което да се мотаят хора.

И всички лаещи птички и сини пчелички изчезнаха в мига, в който чу женския глас. Ах, така мразеше да го прекъсват, имаше чувството, че ще издивее след малко. В миг всичко рухна и пред него отново се изпречи грозната картинка на гадната, мръсна улица. Големите котета с антенките отново станаха боклукчийски кофи с преливащ от тях боклук. Грозните му, пеещи пчелички се оказаха досадни мухи, които просто летяха в същата посока, в която вървеше и Доминик.
Демона се свъси в миг. Ръката му трепна, а пръстите му се свиха в юмрук, за да не я докосне и да не й причини нещо в изблик на ярост. Това демоните бяха отвратителни същества, обичаха да нарушаватт спокойствието дори на себеподобните си. Може би всичко това беше в следствие на някакъв вид непреодолима скука или липса на интересни и забавни занимания, което беше често срещано при тях, включително и при Доминик Уинтър, може би затова нямаше право да се сърди много много.
Погледа му се извърна по адрес на притежателката на женския, красив глас.
-О, знам, ти къде видя хора, между другото?- попита той с осезаемо раздразнение в гласа.

На Девъру моментално ѝ хареса хапливия отговор на непознатия. Раздразнението му подсказваше, че Зоя бе прекъснала някоя негова твърде реална илюзия. Не се чудете, че тя разбираше нещата само с поглед. Не можеше да чете мисли, но пък беше живяла достатъчно дълго сред хората, че да може да разбере само от един път какво горе-долу им се върти в малките празни главички. Същото се отнасяше и до съществата. И техните глави бяха пълни с проблеми и мисли, но сякаш те бяха много по-тежки и по-сериозни от тези на хората. Както и да е, раздразнението на мъжа видимо развесели Зоя. И тя моментално осъзна, че непознатия пред нея беше демон. Самият огън в очите му приличаше само и единствено на огъня на пещите на Ада. А вечността се бе отпечатала дори на гласа му, беше направила привлекателния му английски акцент по-дълбок, по-проницателен и мъдър, ако щете го наречете. Но ако бяхте демон като Зоя Лий Девъру бихте познали безсмъртието от километри.
- Добре тогава. - рече тя и лепна на лицето си една чаровна, но все пак ледена като особата ѝ усмивка. - Зоя Лий Девъру.
Мъжът срещу нея кимна в съгласия, все едно одобряваше името ѝ, но не посмя да хване ръката ѝ, нито пък да я целуне, както би направил всеки уважаващ себе си безсмъртен мъж.
'Хм' зачуди се тя, но запази мнението за себе си. Най-удобно се облегна на една от стените и впери поглед във все още непознатия мъж.

Вътрешната борба в главата на Доминик се вихреше с пълна сила. Дали не беше добре да не поеме ръката й и да я остави или пък да приеме запознанството и да се остави да го ядеса още мъничко. Дяволчето и ангелчето ::какъв парадокс:: се караха от местоположенията си на раменете му и вдигаха кръвното му налягане, което го накара да вземе мигновено решение. Пое ръката й в последния и я разтърси съвсем лекичко. През цялото време гледаше Зоя в очите. Имаше чувството, че трябва да е на щрек с нея, но това беше, защото Зоя Лий Девъру бе дръзнала да наруши спокойствието на красивата му, извратена илюзия.
-Доминик Уинтър- представи се той, а после по нейн пример се облегна на стената и се загледа в нея.
Беше средно висока и стройна с дълга тъмна коса, спускаща се по раменете й на вълнички. От далеч й личеше, че е демон. Никое човешко и въобще, което и да е същество, не притежаваше такава адски красота. Чертите на личето й бяха повече от изваяни. Статуите на древногръцките богова пасти да ядат! Зоя беше красива...опасно красива, както повечето демони, в които Доминик също намираше място.

Доминик, подобно на Зоя, се облегна на влажната тъмна стена и се загледа в нея. Тя усещаше погледа му, лазещ по всяка нейна черта, оглеждайки всичко както трябва. Засмя се сама на себе си и поклати глава. Повечето мъже реагираха така при гледката на Девъру. Демони, вампири, върколаци, всички бяха еднакви що се отнасяше до това.
- Е, какво? Само ще стоим ли? - ледено каза тя и впери поглед в него. Отново.
Той се подсмихна лекичко, но не каза нищо. Зоя реши да огледа мъжа, с който вероятно щеше да прекара безкрайната скучна нощ. Хареса ѝ се още повече.
Хареса ѝ небрежната му стойка - облегнат на стената, с ръцете му в джобовете, харесаха ѝ очите му - леденосини, но в тях все пак блестяха огньовете на Ада, карайки погледът му да изглежда някак странно похотлив и примамлив. Харесваше коварната му усмивка, която ти шепнеше лъжи безмълвно, харесваше русата му коса, която биваше разхвърляна от вятъра, който бе излязъл преди няколко минути.
Демонската му същност не би била по-явна от този едничък момент. В този момент, макар и нехайно той разкриваше цялата си способност да омайва, както може да омайва само един демон, нетърпелив да сключи сделка с поредната душа. Този едничък момент разкриваше страста, с която той просто живееше, разкриваше и още много неща, които само един демон би забелязал.

Домирик се намираше за изключително добра душа с благ характер стига да не го прекъснеш. В момента добротата му граничеше с чисто недоволство от ситуяцията.
- Значи, Зоя, ти си от тези, които не могат да си намерят занимание, нали?- започна Доминик и въздъхна.- Затова реши да прекъснеш красивата ми и забавна чернобилска илюзия?
Мразеше да го прекъсват и в момента недоволството се бе пропило в лицето му и малко неща можеха да го омилостивят. Прокара пръсти през косата си, което я поразроши малко, но запази прекрасната й форма. Русите кичури проблясваха на слънчевите лъчи създавайки илюзия за златистост.

- Съвсем правилно мислиш. Но все пак не даваше вид да си се увлякъл в тази твоя несъмнено извратена по някакъв начин илюзия.
Тя се засмя ледено, а гласът ѝ раздра тишината. Боже, как обичаше да разваля настроението на другите. През вековете беше виждала толкова много възходи и падения, че не можеше да ги брои. Империи, държави, царства и кралства. Всички се сгромолясваха по един и същ начин, а след тях оставаше само отчаянието, яростта и смъртта. А това най-много забавляваше Зоя. Беше една от демоните, които с желание биха взели участие в нещо подобно с такива големи мащаби. Наскоро, например, до ушите ѝ достигна слуха, че на Долния етаж се готвят за нов Апокалипсис. А това щеше да бъде толкова забавно. Тя се усмихна на мисълта си и за пореден път насочи поглед към Доминик. Той бе увесил физиономия, вероятно опитвайки се отново да се потопи в илюзията си.
- И какво, по дяволите, правиш тук? Имам в предвид, освен да се поддаваш на някакви си глупави излюзии?
Той повдигна свъсеното си лице и я погледна накриво.
Тя въздъхна с досада и погледът ѝ се зарея из небесата. Слънцето почти бе залязло, но все още лъчите му украсяваха небето с всички възможни тонове на оранжевото, червеното, златистото и розовото. Сякаш то бе оцветено от някой майстор-художник. Но тъмните облаци вече се събираха на място и плувайки, минаха през пътя на тези слънчеви четки и за няколко секунди на тъмната уличка настъпи мрак. Сенките на високите сгради се припокриваха, затъмнявайки цялата павирана улица. Девъру смъкна поглед към Доминик, надявайки се да получи някакъв отговор.

След срещата с онзи перверзния Джейсън се качих на колелото и си тръгнах от парка..Влязох в една тясна улица..Тя беше съвсем пуста..Очите ми съзряха едно момиче,което очевидно го дразнеше слънцето..
-Гадно слънце,а?-мен не ме дразнеше,защото бях от древните,които са на изчезване..
-Добре ли си?-попитах я очтиво и слязох от колелото..
-Личи ти че си вампир на колко си?-попитах я любопитно,а тя все така мълчеше..

Защо ние младите трябва да сме прокълнати.. и все ние да си патим - помисли си Ия и тръсна глава. Някак си не беше редно вампири от порядъкла на 1-2 до към 1000 години да се дразнят от това огнено кълбо, което сякъш на пук на тях светеше от ярко по-ярко и изгаряше иначе здравата им кожа.

-Добре съм.. Просто .. хм временно неразположение - отвърна любезно Вики и се усмихна на жената -Младо съм - засмя се блондинката - Само на 350 ...

Виктория огледа жената и заключи, че не е от най-младите вампири. Не че възрастта й личеше. Някак си момичето усещаше по-възрастните от нея.

-А ти на колко си? - усмихна се Ия, излагайки на показ редица бели зъби. - Между другото, приятно ми е, Виктория.

-Добре..-усмихнах се..Днес бях много любезна..Хехе започвам а ставам добра древна..
-Аз съм на 2000..оригиналче..-засмях се звурно..Нистина бе млада,но нищо..Не са малко 350 години все пак нали така?
-Приятно ми е Вики аз съм Линдзи..-подадох ръка и се дрависахме..
-Беше ми приятно,но аз тррябва да тръгвам..Чао..Някой път пак ще се видим-качих се на колелото и си тръгнах..

П.П--Сори,че толкова се бавех..Ама съм много заета и за това..И сега го приключих..Друг път пак.. :(