Край старата църква

Демоните не можели да влизат в църкви.
Какъв забавен мит, наистина! ХаРа не само, че влизаше в храмове, но и обичаше да стои там с часове, да усеща енергията, която богомолците бяха оставяли век след век, Имаше нещо мистично в онова, което хората наричаха вяра. Може би защото неговият вид, както и повечето същества на мрака бяха като имунизирани срещу този така рядък феномен на съзнанието.
Хавиер бе усещал много неща през дългият си живот, палитрата от емоции не можеше лесно да бъде описана с думи, защото не за всяко чувство имаше адекватна лексема, но нищо, абсолютно нищо не можеше да се сравни с енергията, останала от сляпата надежда на една душа.
Истината бе, че демонът не беше тук, за да тества сетивата си, а за да си открадне малко мрамор за следващото си творение, но не смяташе за лошо да се полюбува на това като бонус. Не знаеше колко е редно да се краде от църква, понеже самата институция заклеймяваше това действие. Но като се замислеше, тя заклеймяваше и неговото съществуване, следователно не му пукаше дали е грешно или не.

- Това не е действащ молебен дом от края на Втората световна. - каза Хавиер, без дори да се обръща. По време на войната, храмът бе използван за убежище на бежанците от града, които се укриваха в старата крипта под църквата. Не, Хавиер не бе бил по това време тук, защото самият той тогава се намираше в Лондон, заедно с Мария. Но пък старите книги в библиотеката знаеха доста за богатото минало на града, а демонът имаше прекалено много свободно време за запълване, което оползотворяваше предимно в четене. Имаше доста интересни истории за тази църква, които бяха описани в някои от дневниците на свидетели, които, според Хавиер не бяха съвсем чиста истина.
- Ако искате да се помолите - в центъра има съвсем нов параклис, в който можете да го сторите. - добави демона, все още взрян хипнотично в едно голямо парче гранит от разрушена колона, което би му свършило добра работа.
Е, със сигурност нямаше да успее да го побере в туристическата раница, която носеше на гърба си. Трябваше му алтернативно решение за пренасянето на този камък.

Със своите бежови, изтърсени дънки, които му стояха като чувал и заплашваха всеки миг да се изхлузят от кръста му, развлечения суичер и подаващата се от него тениска, Хавиер не мислеше, че особено прилича на богомолец. Да не говорим за раницата и шапката, които допълваха интересния му стилистичен ансамбъл. Е, вярно бе, че имаше различни видове християни, но той не мислеше, че спада към външния вид на нито една от групите. Но това си беше лично негово мнение,а той беше известен с това, че неговото никога не съвпадаше с чуждите.
- Ако изследвах различни камъни и скали, не би ли следвало да съм в планината, а не тук? - попита ХаРа, дълбоко заинтересуван от факта как е стигнала дамата до подобна идея. Може би беше заради туристическата раница, пълна с всевъзможни джунджурии.
- Имаш право на още един опит. Нали знаеш, обикновено са три. - знаеше, че тя се намира зад него, все пак сетивата му бяха далеч по-изострени и развити от тези на хората, а годините практика ги бяха усъвършенствали напълно. Демонът не се страхуваше от близостта й, макар по аурата да усещаше, че тя не е просто човек.

- Въпреки, че целта ми наистина е да задигна този огромен гранитен къс, определено не се препитавам с дребни кражби, нито пък с едри такива. Престъпленията не са ми стихия. - все още бе потънал в размишления и безсмислени пресмятания на обеми, вероятна маса и всякакви подобни щури неща.
Е, нямаше да го вземе сега, но определено щеше да се върне за този камък...някога.
- А ти какво правиш тук? И ти ли крадеш? - попита демонът с малко по-строг тембър и най-сетне благоволи да се обърне така, че да се срещне лице в лице със за сега непознатата си събеседничка, която изглежда имаше прилив на любопитство, насочен към неговата скромна персона.
- Нека те осветля. Тук няма нищо за крадене. Иманярите обраха тази църква преди поне десет години.

- Нямам идея. Не познавам иманяри, а и ако познавах, вероятно нямаше как да знам дали мислят да се върнат. - всъщност, той кого ли познаваше, беше в този град от 15 години и не бе създал нито едно приятелство. Не, че умираше някой да му е приятел. Добре, че нямаше и съсед, тогава щеше да е длъжен да ги познава. Предпочиташе да го наричат "онзи странния с голямата раница", "отрепка", "наркоман" и всички онези до болка познати цветущи изрази, които бе чувал по свой адрес.
Хавиер беше антисоциален тип и се гордееше с това.
- Аз мога и сам да го преместя. Проблемът идва от там, че няма как да го занеса до вкъщи, защото живея близо до другия изход на града. Добре де, далеч, от изхода на града. - в потвърждение на думите си, ХаРа го премести без особено усилие от падналата колона, през тесния ред между пейките, чааааак до вратата.
Сети се, че тя го бе попитала за какво му е и демонът реши все пак да й отговори:
- Ще го превърна в нещо красиво.

- За сега ще го оставя тук. Надявам се да не пречи на укритието ти. Ще дойда някой друг ден, зареден с повече идеи и ще го взема. А ти, тъй като ще обитаваш мястото, имаш задачата да го пазиш! - изрече Хавиер, напълно сериозен. Беше си заплюл този камък и щеше да го има, независимо как!
- Аз съм ХаРа. Тоест Хавиер, но това е артистичният ми псевдоним, който предпочитам пред името си. - щеше да каже, че приятелите го наричат така, но нямаше да е истина, защото той нямаше такива. Нямаше дори и познати.
- Камъкът е много хубав. И е лесен за обработване. А времето му е придало невероятни окраски, които ще са ми от полза. - всъщност, дори самият демон не беше сигурен дали говори на себе си или на момичето, но беше факт, че говори, което беше важното в случая.

- Вероятно можеш и да съществува човек, който притежава подобна сила, за да премести този камък, но той определено няма да изглежда като мен, нали така. - ХаРа беше толкова кльощав, че изглеждаше така, сякаш и един шамар би го повалил.
Спомняше си времето, когато беше внушителен, мускулест мъжага, носещ меч, тежащ двайсет килограма. От тогава нещата се бяха променили прекалено много и страшно драстично.
- Ако под всички разбираш мен, когато си говоря сам, да. Така ме наричат. - е, наричаха го така и хората, които бяха запознати с изкуството му, защото това беше псевдонимът, който ползваше. Щеше да е глупаво да се подпишеш на на някой камък с "Хавиер Райли" и то не само, защото е прекалено дълго за издялкване.
- Защото в планината камъните не са като този. Този тук има късметът да стане на изкуство.

- Защото, ако не бях това, което съм... - за миг очите му станаха черни като безлунна нощ. - едва ли щях въобще да мога да мръдна този камънак на няколко сантиметра. - той огледа добре гранита, сякаш малко подозрително, сякаш му нямаше доверие, но след това просто една отгоре му, заемайки позата на Мислителят на Роден. Това беше една от любимите скулптури на ХаРа, по простата причина, че той обожаваше да стои по този начин.
Не, не омаловажаваше труда и таланта на Роден, просто скулптурите му бяха прекалено..традиционни за вкуса на Хавиер.
- Аз не съм известен! Аз съм ъндъргрунд, това е причината да не си чувала за мен. Не правя скулптури, за да ги продавам, а защото имам творчески порив да създавам красота.

- Не, домът ми прилича на фабрика за бисквити от миналия век. Гаражът ми е пълен със скулптури. Ако въобще може да се нарече гараж, след като аз нямам кола, която да държа там. Вероятно по-адекватно би било да се казва студио или нещо такова. - Хавиер пак започна да си говори сам, но това беше често и не до там странно явление за него. Той обичаше вглъбено да саморазсъждава над всякакви проблеми и проблемчета на ежедневието.
- "Нещо"? Хей! Обиждаш ли ме? - опита се да звучи поне малко засегнат, но не му се получаваше, защото талантът му на актьор хич го нямаше.
- Като върколак би трябвало да можеш да различаваш видовете само по обоняние, щом аз го правя само с помощта на аурите. - ХаРа обичаше и да дава съвети, макар, че като се замислеше, въпреки завидната си възраст, не можеше да се похвали с особен разум и мъдрост.
- Демон. Аз съм демон. - обясни и скулпторът и я погледна така, сякаш го беше сритана под кръста.
- Сам. Избрах да бъда такъв. Тоест не точно. Трябваше, беше за добро дело. Както и да е, забрави. - спомените от това време не бяха за предпочитане, защото докарваха ХаРа до нервен срив.
- Творците са отнесени, поне истинските такива.

- Аз съм прекалено отнесен. Имам истории, свързани с липсата на внимание, които не си си и представяла, че могат някога да се случат! - да, ХаРа беше майстор на невероятните случки и през животът си не веднъж бе доказвал, че е магнит за такива. Но пък какво може да се очаква, все пак, той беше демон, за някои хора дори това беше невероятно.
- Защо те притесняват моите проблеми изобщо? - попита демонът замислено и я погледна с онзи невярващ поглед, който често използваше. Отдавна на никого не му беше пукало за него и това беше кажи-речи непознато за него.
- Предполагам, ще им потърся друго местенце, но за протокола, гаражът ми е доста просторен. Пък и аз правя изложби някога и често продавам скулптурите си, но само на отбрани хора, за които съм сигурен, че разбират замисъла ми.

- Както споделих, гаражът ми е доста просторен, има място за всичко. Дори за този камък, но уви, няма как да го пренеса до там. Трябва като идиот да го бутам през целия град чак до фабриката. Няма да стане така. Може би трябва да си наема транспорт, който да го закара. Ще си помисля. - уау, момичето определено обичаше да задава множество въпроси. Хавиер нямаше против да отговаря на тях, дори напротив, двамата водеха доста приятен разговор.
След толкова години самота, демонът беше забравил какво е значението на думата "общуване". Явно не беше чак толкова лошо поне веднъж на трийсет години да отдели време, за да поговори с някого.
- Не, не съм местен. Тук съм съвсем от скоро. Не познавам никого. Но обичам да се разхождам и познавам местностите наоколо. Такъв е животът на номада, предполагам.