Джесика Харън

Име: Джесика Харън
Години: 18
Раса: Човек

Външен вид: Джесика е красиво момиче, което обаче не се слави с високия си ръст. Достига едва 169 сантиметра, но за сметка на това съвсем спокойно може да обуе високи обувки. Очите ѝ са тъмни, дълбоки и изразителни. Понякога придобиват цвета на шоколада, а друг път - на нощното небе. Косата ѝ е руса и леко начупена. Има невероятна усмивка. Плътни розови устни и бледа кожа. Никога не остава незабелязана.
Характер: Това може би беше най-трудните неща от всички. Нямах никаква представа какво да кажа за характера си. Това отначало ми се стори лесно, но когато се замислих... Щеше да е голямо предизвикателство. Добре, ще започна по лесния начин...
Обичам: Обичам книгите, обичам филмите, обичам самотата, обичам пространството, обичам свободата, обичам властта, обичам себе си. Себе си. Обичам се. Това е трудно да се изрече, но ето, че успях.
Не обичам: Не обичам лъжите, не обичам лицемерието, не обичам двуличността, не обичам мизерията, не обичам тези, които не ме обичат.
Каква съм: Аз съм надменна, властна, но много чувствителна и лесно ранима; аз съм човек, представящ се за такъв, какъвто не е, а именно по-силен, отколкото е. Аз имам високо самочувствие, аз знам, че мога. Аз съм ранена.
Извод: Целият ми свят се върти около мен.
История: Преживяла съм болка. Прекалено много болка, за да я описвам, защото ще си причиня още повече. Изляла съм толкова много сълзи. Повече, отколкото един човек за целия си живот. А съм само на двайсет и една. Животът е прекалено несправедлив към мен. Той е несправедлив към всички, които са справедливи и почтени към него. Сякаш им го връща тъпкано. Проблемът беше, че не знаех почти нищо за себе си.
Бях родена точно преди двайсет и една години, на осми май в един малък град, намиращ се в предградията на Оксфорд. Майка ми и баща ми...не ги познавам. От малка бях захвълена на улицата. Помня, как се молех на хората за един грош, за да мога да си купя късче хляб, как се събуждах в пет сутринта, за да отида първа на градската чешма, защото нямах възможности за каквато и да е било вода. Но явно съм имала малко или повече късмет, защото един ден видях един човек, който носеше шапка, закриваща лицето му. Подаде ми парче шоколад и се усмихна едвам забелязано. Аз се поддадох на изкушението и се доближих, не мислейки за последиците.
Май това е най-умното нещо, което бях правила някога. Това се оказа един от най-богатите хора в Англия - Джейсън Харън. Заведе ме в имението си в едно закътано местенце, където няколко прислужници веднага ми поднесоха топла супа, а след това ме заведоха в една голяма спалня, дадоха ми чисти дрехи и ме изкъпаха. Той ме осинови. Беше моят баща, когато дори и родният ми баща не беше такъв. Отгледа ме и ми даде покрив над главата. Обикнах го, да. Той беше единственият ми близък човек. Единственият, на когото можех да се доверя, да разчитам.
Станах на осемнайсет. Джейсън плати образованието ми, дори започна да издържа собствената ми квартира. Докато един ден не получих обаждане, че срокът за плащането на наема ми изтича. Странно. Джейсън винаги плащаше в началото на месеца. Опитах да се обадя, когато ми вдигна един познат глас - на една от прислужниците. Попитах къде е баща ми, когато ми съобщиха, че е починал. Не. Не. Не можех да го преживея. Не исках. Тогава с наследените пари започнах да пътувам. Сложих онази тъмна маска на лицето ми, която не разкриваше каква съм всъщност. Представях се за корава, непоклатима. Най-накрая се установих в тук.