Елис

Момичето застана на ръба на покрива и опасното пламъче се появи в очите ѝ. Само едно мъничко движение и щеше да пропадне в тъмнината на нощта. Погледна надолу и с известно разочарование откри, че беше високо - наистина високо. Навярно сградата имаше поне двадесетина етажа. Но дори те не бяха достатъчни, за да я убият.
Тъмнокоската се заслуша в звуците, които долитаха от далечината. Сирени, писъци и напразни молитви. Денят бе започнал тъй обещаващо! В светът на смъртните цареше мир, но не за дълго. Една малка заплаха и наставаше пълен хаос. Прекрасен хаос!
Момичето се усмихна по-широко, без ни най-малко да прикрива задоволството си. Какво повече можеш да очакваш от Ерис, богинята на раздора?

Стъпките ѝ отекваха в притихналата уличка. Доколкото момичето можеше да прецени, наближаваше полунощ и разумните хора вече бяха в безопаснотта на домовете си. Но през ума на Елис и за миг не премина мисълта какво търси на пуста и тъмна улица като тази в този късен час, защото отговорът бе повече от ясен - неприятности. Макар за някой, който е на тази Земя по-дълго време отколкото самата тя същестува, тази дума да звучеше смешно, все още развълнуваше богинята като някое малко дете в Дисниленд.
Момичето поклати глава на насмешливото сравнение, което беше направила и продължи да върви напред. В момента се нужаеше единствено от нещо - без значение какво - което да разсее мислите ѝ от онова глупаво писмо.
В далечината се чу приглушена гръмотевица, сякаш в отговор на мислите ѝ. На лицето на тъмнокосата се изписа неразгадаемо изражение при спомена за Никълъс. Дали това бе тъга? Болка? Скръб? Невъзможно, Елис не познаваше такова нещо като чувства. А те бяха такива, нали?
"Не спирам да мисля за теб" - думите се заформиха в съзнанието ѝ, вече до болка познати. Колко ли пъти бе прочела писмото? Седем? Десет? Дванадесет? И всеки път гърлото на момичето започваше да гори и се появяваха от онези досадни неща, преминаващи през цялото ѝ тяло.
Тъмнокосата преглътна буцата, заформила се в гърлото ѝ и си позволи за последен път да си спомни за писмото. Но някак все краят му се забиваше в съзнанието ѝ като острие на нож.
"Обичам те, Елиза." Две прости на вид думи. Защо толкова упорито я преследваха?
Мислите на Елис отново отлетяха към края на това признание. Беше я нарекъл Елиза. Тя поклати глава с тънка усмивка на уста. Рядко се представяше с истинското си име - Ерис. Всеки път беше различно, но най-често предпочиташе Елис. Елис Морган. Или Джеймс - за нея фамилията не беше от такова значение. Но ето че този път се бе запознала с Никълъс като използва името Елиза Стоун. Самата тя не знаеше защо го избра. Беше първото, което ѝ хрумна.
"Може би си от камък" - казваше шеговито момчето, но самото то не знаеше колко истина се крие в изказването му.
- Но се оказа поредният глупак. - каза сърдито тъмнокосата, а гласът ѝ прозвуча прекалено грубо на фона на притихналата улица.
Веднъж, само веднъж си бе позволила нещо повече от флирт. Едно малко отклонение от статуквото и всичко отиде по дяволите. Пипалата на гнева се обвиха около Елис и тя отново си припомни една неблага страна от характера си - честата и бърза смяна на настроения. Но беше права да се сърди, нали? Тя никога не допускаше някой до себе си, не даваше на никой да я опознае. Никълъс не бе изключение. Но ето че и тази история не намери щастливият си край. Сега споменът за него щеше да я преследва, където и да отиде.
- Благодаря ти. Много. - натърти богинята с леден глас, вперила поглед в тъмното небе, което сякаш бе надвиснало над нея. По челото й се търкулна първата капка дъжд и недоволството на момичето се засили. Обви ръце около себе си точно в мига, когато светкавца проряза небето и заваля порой.
Любовта е за глупаците, за слабите. А богинята никога не е била слаба, още по-малко глупава. Това бе тя - безчувствена сянка на смъртта.