Кандрия Мьорн

Ръката му изсвистя във въздуха, преди да стовари цялата си сила върху бузата ù.
Главата ù отхвръкна на една страна и тя стисна очи от болка, но все пак съумя да сдържи сълзите си. От устните ù се стичаше кръв.
- Точно така, мъжки, информацията ти е в кърпа вързана - каза Кандрия, когато усети, че пулсирането в бузата ù е поспряло. Мъжът постави ръце на облегалките на стола ù и се надвеси над нея. Носовете им почти се допираха.
- Времето ми е твърде ценно, та да го пилея по разни пикли - изсъска. Кандрия се усмихна и изплю кървава храчка в лицето му. Той се отдръпна рязко и я забърса с ръкава си. Момичето избухна в дрезгав, налудничав смях.
- Достатъчно, Кевин, вземи си почивка - намеси се вторият мъж, чието присъствие до сега бе незабележимо.
Онзи, който се наричаше Кевин, потърка бузата си, без да отмества поглед от момичето, но накрая излезе. Когато останаха сами вторият мъж се приближи до нея. Казваше се Девън и беше в занаята отдавна.
Кандрия беше спряла да се смее. Вместо това бе наклонила глава на една страна, изучавайки го, досущ като дете. Девън също също я огледа, отсявайки външните ù характеристики внимателно. Беше изключително висока за възрастта си - дори седнала ù бе удобно да разговаря с правостоящите мъже, без да криви главата си. Имаше непокорна, светлокестенява коса, която контрастираше с бялата ù кожа. Очите ù бяха неспокойни и толкова светлосини, че на моменти му се струваше, че се обезцветяват.
Той пакетче със салфетки от якето си и ù го подаде. Тя проследи движението му само с очи, но не отреагира по никакъв друг начин. Тогава Девън извади една собственоръчно и се наведе над Кандрия. Внимателно попи кръвта от устните и брадичката ù, после хвърли салфетката в кошчето.
- Доброто ченге, а? - каза Кандрия дяволито. - Свършвате ли вече? Понеже искам да си ходя, няма кой да нахрани котката.
- Ще те пуснем, когато ни кажеш къде е Даниел - отвърна Девън спокойно и запали цигара.
- Казах ви, че не знам къде е. Не съм го виждала от месеци... Това позволено ли е? - Тя кимна към цигарата, а Девън вдигна вежди.
- Пречи ли ти?
- Ха, да бе. Даниел пушеше същия отвратителен боклук.

***

Когато я пуснаха, минаваше полунощ. Кандрия успя да си извоюва свободата с много сарказъм и твърдоглавие. Температурата беше спаднала значително, откакто я вкараха в стаята за разпити, затова сега тя се сгуши в спортното си яке. Измина няколко пресечки и се увери, че не я следят, след това хлътна в една тъмна уличка и вървя, докато сама изгуби представа за местоположението си. Сви се зад една кофа за боклук и подискайки отвращението си от вонята, набра номера на Даниел.
Той вдигна почти веднага.
- За Бога, Кей, къде си?
- Малко е късно да ми се правиш на загрижен. Цял ден прекарах с ченгетата заради теб.
- Мамка му. Каза ли им нещо?
- Разбира се, че не - ядоса се Кандрия. Нима толкова лесно се съмняваше в нея?
- Какво знаят?
- За сега - нищо, но са надушили следата. Някой е пропял.
- Мамка му - повтори Даниел. - Трябва да се покрия за известно време. Знам, че ще се справиш без мен. Може би ще се върна в Исландия. Не знам. И ти трябва да направиш същото. Да заминеш, имам предвид, когато нещата поутихнат. Започни наново, сама. Трябваше отдавна да го направим.
- Да - каза Кандрия. - Сбогом, Даниел.
- Не е сбогом... - чу се от другата страна, преди линията да прекъсне.
Кандрия направи това, което беше сигурна, че прави и той в този момент. Извади картата от апарата и я хвърли в кофата за боклук. Щеше да си вземе нова, веднага щом реши какво да прави по-късно.

***

Ела, скъпа, мама ще ти разкаже една приказка. Имало едно момиченце, която било благословено от самият бог Один. То било необикновено като всичките си братя и сестри, всички, от които притежавали някаква необикновена дарба и били безсмъртни. Това момиченце имало много особени очи. Те били дар от бога, за да може винаги да вижда лъжите на другите и побелявали, когато това станело. Нямало значение дали лъжата е изречена или само помислена, тя веднага става явна за момичето.

***

- Това е много важен урок - каза майка им. Беше ги събрала заедно за последен път. Някои бяха големи, другите - не, но скоро това нямаше да има значение. Трябваше да се научат да живеят сами. - Вие сте специални, много специални. А повечето хора не са. Затова те ще ви завиждат, ако им разкриете истинската си същност. Да, вие сте безсмъртни, но невинаги това е хубаво. Това дава на хората цяла вечност да ви измъчват. Затова трябва да се разделите. Заедно сте по-силни, но и по-уязвими. Сами избирайте хората, на които ще се доверите, сами избирайте пътя си. Не ме търсете, аз винаги ще знам къде сте и в случай на беда, ще ви намеря. Не търсете братята и сестрите си, така само ги излагате на риск. Бъдете смели. Вярвайте. Не прекарвайте живота си в бягство. Ако обработите почвата добре, ще живеете, както си поискате. Изборът е ваш.

***
Кандрия спеше на покрива на някаква сграда. Беше го правила и преди, много пъти, но никога сама. Затова и спеше неспокойно. Кошмарите я връхлитаха един по един, без да ù позволяват да се събуди. Тя стенеше и се въртеше, по челото ù бе избила пот.
Сънуваше как, след като се сбогуваха със семейството, с Даниел се срещат под крушовото дърво и решават да останат заедно. Въпреки всичко.
Сънуваше мъртвото тяло на Даниел.
Сънуваше себе си, окована в клетка, а около нея се тълпяха зяпачи. Усещаше лъжите, как лепнат по тялото им, а очите ù постепенно губеха цвета си. Само че повече никога нямаше да си го върнат.

Кандрия спеше на покрива на някаква сграда и сънуваше кошмари. Когато се събудеше, животът ù щеше да започне наново.