Пещерата и водопада

Дори такъв като Шейн се нуждаеше от почивка. А и не само - доста теми за размисъл му се отвориха, откакто Вики се нанесе в дома му. Сега вече наистина се чувстваше като по-голям брат и този път нямаше да изпуска сестра си. А и трябваше да я пази - последната случка в никакъв случай не биваше да се повтаря.
Шейн седеше до водопада, отпуснат до едно дърво. Четеше книга и се наслаждаваше на природата.
Тогава чу нещо. Жена. Беше в пещерата, незнайно защо.
Инстинктът го поведе към нея. За миг се усети как щеше да зареже всичко и да тръгне към пещерата, но навреме се спря. Вероятно щеше да уплаши жената вътре... Реши да я изчака да излезе ... Не, отново размисли. Остави книгата отворена на земята, захвърли и музикалното си устройство, заедно със слънчевите очила и влезе в пещерата. Не след дълго откри момичето и ... видя, че огън пламти през ръцете й. Ясно, беше вещица. Реши да се прави на малоумен :
- Оу ! - Извика той, а момичето подскочи. Навярно не го бе забелязала.

- Доста си пряма. - Ухили се Шейн. - А и предвид това, което видях, май аз съм този, който трябва да ти зададе същия въпрос.
Момичето изглеждаше вкиснато, а на Шейн хич не му се занимаваше с подобни ситуации, реши да разчупи леда.
- Е, аз съм Шейн. - Усмихна се чаровно. - Стреснах ли те ? Съжалявам.
Шейн понякога си падаше нагъл, безцеремонен и някак недосетлив, но с дамите винаги се държеше по по-различен начин. Дали от същността му, или от факта, че ги бе опознал достатъчно, не знаеше. Ала демонът определено би ти канонизирал в някои ситуации.

- Леа. - Шейн повтори.
Обожаваше главоблъсканиците, които причиняваше на жените, след като повтаряше имената им. Какво ли си мислеше Леа ?
Шейн огледа пещерата. Дори да беше влизал преди, което го съмняваше, не си я спомни. Намираше я за привлекателна, макар отдавна да бе отвикнал от влажните и хладни места. А като се сетеше, че само преди няколко хилядолетия живееше на подобно място... Но тогава бе друго ... неговият вид бе друг ... сега се бе усъвършенктвал и Шейн се харесваше. Харесваше и живота си.
- Е, Леа, какво те доведе в пещерата ?

Шейн не се сдържа и се засмя.
Леа го погледна въпросително.
- Извинявай, просто ... новите жители по принцип изучават кафенетата, магазините и парковете ... доста нетипичен начин на опознаеш града. Но е различен. Допада ми.
Шейн погледна някъде зад момичето. Искаше му се да види колко е дълга тази пещера.
- Колкото до мен, просто бях на близо и чух някото. Любопитството просто надделя. Нататък знаеш историята.

Шейн се съгласи.
Отдавна вече бе отвикнал да седи на такива места, а и чувстваше дискомфорт в пещерата. Сякаш милиони насекоми лазеха по тялото му, ставаше му горещо и бе започнал да се изнервя. Точно за това двамата излязоха възможно най-бързо. Той не й каза нищо, разбира се. Просто се запъти към изхода.
Когато излязоха, Шейн погледна към небето. Беше ясно и топло, а слънцето - приветливо.
- Тук май е по-добре. - Каза мъжът и седна на същото място, където бе седял преди да усети вещицата.
- Е, Леа. Откъде идваш ?

Шейн я погледна.
- Може да се каже, че съм местен.
Говориха още малко, но той усети нежеланието на Леа. Е, нищо не можеше да направи, а не бе от търпеливите. Не смяташе да си губи времето с глупави разговори, по време на които му се налагаше да тегли думите на събеседника си едва ли не с ченгел. Погледна малко изпитателно към вещицата, после взе книгата си и продължи да чете. Заради нея прекъсна това свое безценно занимание, а тя явно не бе заинтересована. Е, ако й се говореше ,щеше да проговори. Ако ли не - Шейн нищо не губеше и без това.

- "Фауст" - Отвърна Шейн, без да вдига глава от книгата.
Довърши страницата, след което я остави настрана.
Да, Шейн бе умен и обожаваше да чете, но купонджията в него винаги бе буден, а Шейн не го оставяше да се чувства изоставен.
- Какви заведения предпочиташ ? - Попита Шейн.

Хавиер, както обикновено, се мотаеше наоколо в търсене на материали за поредната си скулптура, която бе намислил още преди няколко месеца, но така и не бе намерил достатъчно муза да започне. Не, че нямаше муза, просто тя някак никога не му се струваше достатъчна за именно това произведение. Защото тази скулптура беше специална. Тя имаше сантиментално значение.
Нарамил огромната си, туристическа раница, облечен с една тениска на завидна възраст от около десет години, развлечена и тук-таме на дупки, в старите си, развлечени бежови дънки и седящ на един самотен, зеленясал от мъх камък, Хавиер приличаше на поредния дрогиран хлапак, избягал от дома си и потърсил убежище в гората.

Хавиер посегна към раницата си, която беше свалил преди миг от гърба си. Започна трескаво да се рови из предния й джоб в търсене на пакета цигари, а в последствие и запалката си, защото никотиновия глад го прояждаше отвътре. Явно да си пристрастен към нещо повече от няколкостотин години не беше забавно. В началото, когато беше започнал, пушенето беше просто изискана и ненужна привичка, която всички, независимо от пола и възрастта, подкрепяха, но тогава времената бяха съвсем различни.
Демонът извади търсеното след дългото търсене, кълнейки се на ум, че тази раница е същински бермудски триъгълник - нещо попаднало в нея по-късно беше неоткриваемо.
Тогава се появи и бялата аура, която го заслепи. Ангел.
Младата, на вид, дама го приближи, гледайки го с нескрито презрение, но го поздрави и ХаРа реши да отвърне със същото.
- Здравейте. - каза той с усмивка и запали цигарата, изпускайки тънка струйка дим.