Club Explore

by **Лондон Рой** Вто Май 10, 2011 11:22 am

Наистина ли се беше застояла тук за повече от няколко часа?
Този въпрос не спираше да й се върти в главата. Не, всъщност беше започнала да си го задава от преди малко. Беше й странно, че вече толкова дълго време се бе застояла тук. Градът бе скучен, не се намираха никакви забавления... За Бога, на Земята намираха ли се някакви забавления, които да заинтересоват архангел? Явно не. А и никой не вярваше, че ангелите (в нейния случай архангел) можеха да се забавляват.
Тц-тц, колко се лъжеха....
Лъжеха.
Тази дума отекна в съзнанието й. Всъщност... целият й живот бе изграден върху лъжи. Да, включително и този, през който живееше в Рая. Но това бяха едни далечни... предалечни времена. Но същевременно бяха и толкова близо. Сякаш беше вчера.
Овладей се, Итуриел! Още малко и ще се превърнеш в човек!
Не, не, не... Не биваше! Това бе нещо позорно за един ангел. Или пък не? Кой знаеше!!? Всичките тези години, прекарани на Земята, бяха започнали да променят мнението й, относно как е устроена Вселената.
В момента момичето влезна в някакъв бар. Или клуб.. Не че имаше значение.. Просто имаше нужда от глътка свеж алкохол. Да, единственото нещо, което признаваше за хубаво и което бе изработено от хората. Или пък не?

by **Jake Kenneth** Вто Май 10, 2011 11:41 am

Задух. Бавно изпомпван на кръв. Отново задух и забавяне на сърдечния ритъм. Малки кръвоносни съдове се разтварят и затварят бавно, мъчително. Въздухът намалява все повече, тежестта в гърдите се увеличава многокатно и изведнъж сърцето...спира! Просто престава да изпомпва кръв и всяка клетка на тялото умира бавно и мъчително докато човека се гърчи в агония подпрян на стената пред някакъв си долнопробен клуб. Хората влизат, излизат и сякаш никой не вижда болката в това тресящо се тяло на русокосото момче, чиито сини очи се преизпълнени от агония.
Агония...дали има друг синоним на тази дума? Може би, ако имаше то Джейк щеше да опише по-добре чувството, което обземаше цялото му мизерно съществуване в момента.
Наложителния опит да поеме въздух му носи още повече болка, която бавно се разпространява надолу към белите му дробове. Сякаш невидима ръка сграбчва в здрава хватка дробовете му и ги стиска докато въздухът вече не може да влезе в тях, докато те не експлодират във вътрешността на тялото му правейки всичко на една голяма каша...
- Господине, добре ли сте? - глас на жена кара Кенет да вдигне поглед нагоре, но вместо очи вижда добре наперени двойка "близнаци" бликащи от малкия размер на сутиена и ужасно пристегнатата черна корсетна рокля.
- Пристъп на астма. - откъсва се от устните на Джейк и русокосия отново поглежда към земята сякаш спасението му е някъде там.
Отново беше казал поредната лъжа. Естествено нямаше как да каже на всеки срещнат, че има проблеми със сърцето, за това просто казваше, че страда от лоша астма и това често го докарва до подобно състояние.
Тогава невидимата ръка отпуска дробовете му. Глътките въздух влизат на пресекулки и бавно се придвижват навътре в тялото му. Сърцето му бавно се отпуска и придобива отново тупкане приблизително силно като на нормален човек.
Русокосия се обляга на стена и притваря очи сякаш облекчен, че точно в тази секунда не е настъпил края на живота му. Естествено цомбестата госпожица все още седи пред него наблюдавайки го преценяващо, но Джейк не й обръща внимание. Възможно най-лажерно момчето вади кутия цигари от джоба си и пали една, а след това влиза в бара и издишва дима на кръгчета.
Момчето се приближи към бара и седна на него като отново дръпна от цигарата си сякаш е въздуха, за който жадуваше.
- Голямо уиски, без лед. - поръча Джейк и погледна отегченото момиче до себе си. - И едно за дамата, която явно има нужда от разнообразие.

by **Лондон Рой** Вто Май 10, 2011 12:01 pm

Да, това е просто поредната измислица. Но... О, на кого му пука как живееш или не? Все пак това си е твой живот? Твой живот и ничий друг! Никой не може да ти определи как да живееш... На кого да се подчиняваш и на кого - не! Това време отмина. Там е - някъде забравено, като стои в някаква малка кутия, навярно забутана в най-дълбоките дебри на съзнанието ти,....
Лъжа!
...защото отвори ли се... Е, перфектно знаеш какво ще стане, Итуриел. Или както се казваш на Земята - Лондон Рой,....
Още една лъжа.
...но пък и да се представяше с истинското ти име пред другите едва ли ще бъде от значение за теб. Не, по-добре беше да научават някакво измислено име на някое момиче, което изобщо не съществуваше. Нямаше го в никой архив или база данни... или подобни глупости, в които се съхраняваха жизненоважната информация на един индивид, представител на хората.
Лъжи. Още и още...
Те неуморно се връщаха и се връщаха... И най-лошото бе, че нямаше край. Какво я бе накарало да прави такива неща - да преобмисля напълно маловажни и ненужни неща, които на всичкото отгоре бяха просто непотребни лъжи, върху които си бе изградила живота на това късче земя, което се предполагаше, че е една от малкото планети в цялата Вселена, на която имаше живот.
И ето... Отново се хванахме в лъжа! Един от греховете. И ето че и ангелите ги понасяха, и тях не ги подминаваха.
- Голямо уиски, без лед. И едно за дамата, която явно има нужда от разнообразие.
Тези думи я изкараха от замислеността си. И изведнъж се осъзна - сигурно изглеждаше доста глупаво. Но че бе отегчена - е, беше си. В това нямаше спор. Но поне можеше умело да прикрива емоциите си... за разлика от някои...
Но това вече бе съвсем друга тема.
- И как така разбрахте, че дамата е отегчена? - попита Лондон, като думите й бяха придружени с леката ирония, която винаги следваше гласът й. Независимо с каква интонация или намек изговаряше нещо, иронията пак си бе там. - Уверявам ви, понякога тя може да бъде доста... - тя уж се замисли, но не намери подходящата дума. - Всъщност да, прав сте.

by **Jake Kenneth** Вто Май 10, 2011 12:15 pm

Разбира се, че беше прав. През годините беше опознал така добре емоциите на хората, че можеше изключително лесно да ги познае по лицата им. Красивата русокоска до него, например, умело се беше опитала да прикрие отегчеността си, но по празния насочен в нищото поглед си личеше, че има нужда от капчица разнообразие, защото иначе живота й ще започне да затъпява все повече.
Джейк се чувстваше така в момента, а и по принцип. Монотонността на живота му и правата линия, в която се движеше бяха толкова...скучни и безлични, че той самия беше започнал да губи себе си във водовъртежа на живота. И как един човек с толкова болести на куп и всички смъртоносни можеше да загуби себе си? Лесно...като спре да се бори за живота, само защото той е станал изключително скучен и еднообразен.
Не беше лъжа или шега, че на няколко пъти русокосия си беше помислил да си тегли куршума само, защото всичко около него е толкова безинтересно, но определено не би го причинил нито на сестра си, нито на Вики...вероятно единствените хора, на които ще липсва когато проклетото му сърце най-накрая престане да бие завинаги.
- Знам, че съм прав. - каза момчето и отпи от чашата си. - Ако не съм, сестра ми ще ми го натяква до гроб. - добави и повдигна рамене.
"До гроб" всъщност можеше и да не е чак толкова далечно понятие, все пак колко му оставаше с развития сърдечен проблем, диабета и анемията? Да не говорим за пристрастеността му към никотина, от който не би се отказал колкото и да му говореше сестра му. Онези нейни дълги речи го побъркваха, понякога имаше чувството, че тя седи пред огледалото и ги репетира с часове преди да му ги каже.
- За...еднообразието, монотонността и скучното проклето ежедневие? - попита я Джейк като повдигна чашата си с уиски, която само след една глътка вече беше наполовина празна и малко му оставаше да я пресуши напълно.
След нея щеше да последва още една и още една, с които имунната му система щеше да отслабне още повече, но на кого му пукаше? Важното беше живота да се живее до последната секунда по ръба, иначе кое му беше интересното?

by **Лондон Рой** Вто Май 10, 2011 12:33 pm

- За...еднообразието, монотонността и скучното проклето ежедневие? - я попита непознатият, който стоеше до нея и бързо пресушаваше чашата си с уиски.
Нейното въобще наричаше ли се ежедневие? Всеки ден беше в нов град. Всеки ден беше в нов свят. Ако ли щеш, от толкова пътувания русокоската можеше да се озове в напълно нова Вселена. Кой знае? Можеше да стане един от новите велики откриватели? И ето кога се сети да си мисли за глупости. Беше типично в неин стил - да се отклонява от нещо за времето, през което можеш да мигнеш. Само едно мигване. Нищо повече. А и надали й трябваше още.
Архангелът си играеше с чашата, която в момента бе в ръцете й. Беше й нещо като вреден навик. Създал й се вреден навик, не вроден. При нея нямаше такива глупости, както при хората и другите създания, били някога хора.
- Ако моето въобще може да се определи под думата „ежедневие“... - добави все така момичето, докато продължаваше да си играе с чашата.
В думите й имаше известна доза истина. Колкото и минимална да беше тя. Колкото и да беше замаскирана зад всичко останало - безгрижният тон, безизразното лице и още голям куп подобни признаци, по които можеше да заблудиш някого за това как се чувстваш. Или по-точно - какво чувстваш. Нищо не работеше. В момента нищо. По дяволите, какво й ставаше?
- Но... В общи линии е така. Навярно всеки иска да се появи нещо свръхестествено, за да приповдигне настроението си - отбеляза с насмешлив тон Лондон. - Досега да се е появило по-бързо и от доставчик на пица.
Не й беше много-много до такива изказвания в момента, тъй като нямаше настроение, макар че беше леко развеселена. Леко. Това нищо не значеше... Или поне така си мислеше. Но както вече уточнихме, млади читателю, за Итуриел едва ли имаше някакъв непознат свят. Едва ли имаше нещо, което да я заинтригува. Но пък кой знае? Все можеше да се появи насред всичкия този сбор от еднакви и повърхностни работи, нещо интересно. Нещо, за което...
Пак изпадаше в такива мисли.

by **Jake Kenneth** Вто Май 10, 2011 3:54 pm

Думите й накараха русокоското да се усмихне едва забележимо и най-нахално да чукне чашата си в нейната. Обърна на един дъх малкото останал алкохол в чашата си, а след това погледна към лампата, която светеше точно над бара. Хиляди пъти си беше играл когато му е скучно, просто изключваше и включваше осветлението карайки всички да охкат и ахкат от изумление докато той вътрешно се смее на нещо изключително глуповато.
Миг след като се бе загледал в блещукащото кълбо то премигна няколко пъти издавайки странен звук сякаш ставаше късо съединение и пак си засветя в нормален жълт-оранжев цвят, който продължаваше упорито да дразни очите на Джейкъб.
Големия въпрос, който се въртеше в главицата на русокосия беше какво правеше още тук? В момента можеше да е на хиляди различни места, малко или много света беше негов и той можеше да е навсякъде, но не той беше останал тук в Серенити, при сестра си и новия й съпруг. Живееше все още в семейната къща и не правеше абсолютно нищо смислено с живота си. Повечето негови връстници след гимназията заминаха по колежи, но той остана в малкото забутано градче, за да живее безличния си и еднообразен живот, който бавно се превръщаше в напразно съществуване...
- Тогава... - започна момчето и посочи чашата си на бармана, а след като той му наля от същото, русокосия вдигна чашата си за пореден път. - Да пием за безличното съществуване? - попита я той. - По-добре ли звучи? - засмя се леко и отпи от чашата си.

by **Лондон Рой** Вто Май 10, 2011 4:16 pm

Осветлението в заведението просто започна да си играе. Някак си... Ту се включваше, ту изчезваше, за да може да се появи след миг отново с ярка светлина. Всички наоколо се чудеха защо става така, явно приписваха това странно и неестествено (а кога ли то пък беше естествено?) явление на проблеми с тока. Случайности. Не съществуваха такива неща като случайности. Едно нещо ставаше по някаква причина. Или пък беше станало в следствие на нещо друго, но не. Случайности нямаше. Поне в това отношение Лондон беше категорична в своето мнение. Нещо ставаше, но пък каква беше Рой, та да определя и разсъждава върху какво се е случило, какво - не и какво трябва да се случва. Няколко думи описваха обичайното й състояние - не й се занимаваше. Защо, ще попитате? Е, тя щеше да отвърне със същия въпрос. Защо пък да си прави труда за да разучава нещо, като просто можеше да седи и гледа отстрани, наслаждавайки се на объркването на тези млади, напълно неопитни и меко казано (е, хайде сега) невинни души.
- Тогава... Да пием за безличното съществуване? По-добре ли звучи? - попита я стоящото до нея момче, а тя само поклати развеселено глава и добави в отговор:
- Вдигаме тост за безличното съществуване, което няма друга работа, освен постоянно да си вре носа в нашите животи! Така звучи по-правдоподобно! - звучеше като някоя аристократка, разсъждаваща върху изключително жизненоважен проблем, на който намирането на отговора му не търпеше отлагане.
След изказването си се засмя. Направо се чудеше как може да говори такива неща. Но пък това беше само една част от нея... Останалата въобще нехаеше за случващото се наоколо, за случващото се с нея, за начина, по който говореше... Казана накратко - останалата част не се интересуваше от нищо. И имаше право. При това голямо. А рано или късно и другата се съгласяваше с нея.
- Направо безличното съществуване ще се поласкае от благодарностите ни - вметна тя, отпивайки от своята чаша.

by **Jake Kenneth** Вто Май 10, 2011 4:47 pm

Русокосия се засмя. Какво ли щеше да е наистина така хубаво да изчеткат самочувствието на Безличното съществуване, че то да вземе да остане поласкано от думите им? Разбира се, ако то можеше да чуе с каква ирония говореше момчето определено нямаше да се чувства особено благодарно за думите, които излизат от устата на Джейк. Да не говорим за факта, че Джейкъб ще е последния човек, който някога ще поласкае съществуването си имайки предвид, че пред него не се виждаше такова.
Докато едни мечтаеха да станат лекари и журналисти, да имат голямо семейство с много щъкащи малко футболисчета в задния двор, то Джейк си мечтаеше да не умре на публично място, макар идеята да всее шаш и паника със смъртта си доста да го блазнеше. Естествено щеше да му се иска и да види какъв шаш всява в хората около себе си, но изобщо не искаше да ги травмира до гроб...не искаше и да оставя сестра си, макар и тя да бе наясно, че това все някога щеше да се случи и това "някога" беше доста скоро в бъдещето.
Русокоското внезапно разтърси глава осъзнавайки какви неща минават през нея. Сега беше времето когато трябваше да мисли за...шарени балони, зелени тревички, течащи рекички и тем подобни щастливи неща, които караха обикновените хора да се усмихват. Разбира се той не влизаше в термина "обикновен човек" още от 13тата си година след онази мъчителна операция, която по странен начин му докара дарбата. Сега можеше да прави всеки ден като Коледа включвайки всички светлини в града или да направи вечерта на обикновените хора нетърпима като им спре тока за известно време. Това накара момчето отново да вдигне поглед към лампите, които миг след това се размигаха.
- Какво по дяволите?! - започна да мърмори бармана докато се оглеждаше, а русокосия не сдържа смеха си и той излезе тихо и сподавено от устните му.
- Знаеш ли? Май си права, трябва да спрем да го ласкаем, че като нищо ще реши да стане по-интересно и ще ни прати някое извънземно. - поклати глава Джейк. - Мигащите лампи са първия знак, че идва нещо лошо. - добави той с леко злокобно гласче като се приведе към нея докато го казваше и кимна леко.

by **Лондон Рой** Вто Май 10, 2011 5:09 pm

- Знаеш ли? Май си права, трябва да спрем да го ласкаем, че като нищо ще реши да стане по-интересно и ще ни прати някое извънземно. Мигащите лампи са първия знак, че идва нещо лошо - каза й непознатият, а Рой се усмихна леко.
- Аууу, направо ме е страх! - престори се на изплашена Лондон, а в гласа й продължаваше да се чете все същата ирония, която никога не я напускаше. - Ти какво знаеш? Може да стане още по-лошо и да вземе да ни прати Големия лош демон.
Последното изречение не беше лишено от смисъл. Всъщност, имайки се предвид същността на русокоската, то си бе всъщност доста вероятно. И през повечето време демоните гледаха да правят всячески лоши неща на ангелите. И най-глупавият човек ще знае защо. Но.. ангели тук се намираха рядко. Не обичаха да слизат от Рая. Камо ли един архангел.... Но пък кой беше заинтересован от нея? Никой. А и така си беше по-добре.
- Може и да е по-лошо... - добави тихо след кратката пауза.
Момичето всячески се опитваше да сподави смеха си. Дори й се наложи да прехапе устна, за да не може смеха да я победи. Нее.. Тя не се даваше лесно. Нямаше, не можеше. Беше си инат. Какво да се прави? Е, точка в полза на нея, макар че повечето създания по някаква незнайна причина мислеха, че инатът е порок. Браво на тях! Итуриел беше със съвсем друг поглед върху нещата.
- ...може да е доста по-лошо - повтори думите си русокоската, като този път успя да ограничи смеха просто до една усмивка.
Отпи още няколко глътки от чашата си и на следващия път, когато тръгна да отпива, установи, че я бе пресушила. Остави я на плота и с бърз жест показа на бармана да й даде ново.

by **Jake Kenneth** Вто Май 10, 2011 5:27 pm

Русокосия се засмя със своя така познат хриплив и басов смях, който обикновено заразяваше околните. Едва ли сега беше най-подходящия момент да изкаже искреното си мнение относно "големия лош дявол" в главата му това същество беше доста смехотворно. Естествено сестра му много му беше говорила за всякакви божествени не божествени създания и тем подобни тинтири минтири, но той продължаваше да твърди, че голяма част от тях не съществуват. Беше склонен да вярва, че ги има, все пак като сложеше и себе си на везната и странното нещо, което му се беше случило още на 13 години, но все пак Големия лош дявол? Нее, едва ли.
- Нека ти кажа аз как си го представям този чичко. - започна Джейк и се прокашля, а след това се завъртя към непознатата си дружка и се подпря с лакът на бара. - Представям си го горе долу два метра висок, целия червен сякаш е ходил на солариум 30 пъти за по 30 минути всеки, естествено с черни рогца и опашчица, която се подава изпод панталона му от човешка кожа. Носи обувки от малки коали, шапка, с дупки за рогцата разбира се, от кожа на полярна лисица, риза от ъъъ змийска кожа и палто от бяла мечка. - русокосия кимна няколко пъти като гримасата му остана каменно сериозна. - Да не забравяме тризъбеца в ръката и пред него винаги върви някакво ниско нищожно създание, което той мушка в задника с тризъбеца и то подскача и охка всеки път. - добави Джейкъб като продължи да кима сякаш по някакъв начин това потвърждаваше теорията му.
Джейкъб отпи от уискито си и запали следваща цигара. Беше започнал да пуши като комин, но това никак не го притесняваше. Така или иначе имаше болно сърце, колко по-болно можеше да стане то? Е много, но някак си това не трогваше русокоското и той продължаваше да пуши цигара след цигара като всеки път й се наслаждаваше изцяло.

by **Лондон Рой** Вто Май 10, 2011 5:45 pm

Като връх на всичко, Лондон се засмя. Не, не, не... Как можеше да й бъде толкова смешно? Всичко бе толкова далече от това, което беше реалността, естествено.
- Честно да ти кажа, близко си до представата зааа Л-... - за малко да каже Луцифер, но веднага промени думата, преди тя напълно да се е материализирала. - ...за Дявола.
Онзи гаден навик да нарича нещата по истинските им наименования си беше останал от дълги, дълги, предълги времена. Все пак архангелът беше възпитан (доколкото значеше думата „възпитан“ в това изречение) по определени начини, с определени направления, които въпреки всичко си оставаха в нея, макар открай време да се противопоставяше срещу тях.
Момчето запали нова цигара. Явно беше пристрастен към тях... като повечето хора от това поколение. И Лондон им се чудеше защо? Въобще не намираше смисъл в цигарите - просто някакъв наркотик, който те успокояваше за кратък период от време срещу висока цена - пристрастяването. Което често водеше до смърт. А на хората животът им бе даден не за да го пропиляват, а за да го пазят. Колко слепи бяха само!
- Между впрочем ти си...? - попита го Рой за името му.
Етикецията беше важна част, която трябваше да се спазва, винаги казваше момичето. А запознаването беше ключова роля в запознаването. Защото иначе как щяха да те запомнят? Е, да имаше и други начини, но този оставяше най-ярък спомен в човешкото съзнание... доколкото бе възможно. Някои имаха паметта на... та те дори нямаха памет! Някои от тях... да се уточним!
- Ненадейно можете да се окажеш някой батко с много, много лоши намерения - добави тя, сякаш защитавайки въпроса си, макар че бе напълно безмислено, а и целта, поради която го каза, бе съвсем друга. Но пък на всичкото отгоре създаваше по-голям ефект, ако въобще имаше такъв.

by **Jake Kenneth** Чет Май 12, 2011 9:03 am

Не знайно защо в главата на Джейк последните й думи прозвучаха далеч в по-различен смисъл, от този който влагаше русокосата. Естествено Джейкъб имаше един такъв особен талант, който му позволяваше да обръща всичко в един изключително...подъл смисъл и далеч по-различен от този, който имаха предвид останалите. Още от край време мозъка му и лявото половина на съзнанието му преобразуваха думите на останалите и влагаше особен под смисъл дори когато това беше невъзможно.
Тих смях наподобяващ хриптене се откъсна от устните на русокосия и той прокара ръка през така или иначе разрошената си коса, която общо взето бе неспасяем случай. Веднъж я бе подстригал с надеждата да заприлича на човек, но вместо това всеки път когато се погледнеше в огледалото виждаше избягал затворник осъден за банков грабеж или нещо подобно. Освен това малкото му коса по странен начин караше жените да странят от него, а за изпечен женкар това беше възможно най-лошото нещо на света. Друг беше въпроса, че всеки път когато се погледнеше в огледалото с тази си буйна и по-дълга коса всеки път ми се искаше да се възползва сам от себе си. Естествено това си беше Джейк - нетърпимия кретен, който всички обичат.
Русокосия разтърси рязко глава, бе се отклонил прекалено много от първоначалните си мисли и май беше време да се върне в реалността вместо да си потъва в собствения свят на идиотизъма където той беше цар и управляваше целия идиотски народ. Тук беше идеалния момент част от съзнанието му да му напомни, че не случайно бе с руса коса...
- Джейк Кенет. - представи се Джейкъб като подаде ръка на красавицата за да се здрависа с нея, точно в този момент огледа добре чертите на лицето й и ги запомни, защото колкото и да си повтаряше името й, след като му го каже, имаше само 50% вероятност да го запомни. Определено беше повече физиономист отколкото по помненето на имена. - А ти си? - попита я момчето като лека крива усмивка се появи на лицето му докато все още държеше ръката си вдигната към нея.

by **Лондон Рой** Чет Май 12, 2011 9:18 am

- Джейк Кенет. А ти си? - попита я момчето.
- Лондон Рой....
Наистина ли? Е, да името си беше малко странно. Беше име на град, ала всъщност тя го носеше от много по-преди, откакто Англия се бе създала. Или поне така момичето си мислеше. Беше се появявала и с други имена през кратката история на човечеството, но засега беше с това. Скоро можеше да е с друго... кой знае?
А и въобще не беше нормално да кажеш на някого: „Здравейте, казвам се Итуриел, един от архангелите, създадени от Бога.“ А и пък й беше отегчително да разказва кой от всички ангели е Итуриел. Всеки си имаше своя задача, всеки покровителстваше нещо. Но да го погледнем от реалната страна - щяха да я сметнат за луда. Та дори и по-лошо - за психичноболна. И въпреки всичко, русокоската пак си избираше някакви странни имена, с които се отличаваше от останалите. Да бъдеш уникален насред всичко - това беше като закон за нея. Мразеше да се повтаря с някого.
Лондон пое ръката на Джейк.
- ...за което сигурно трябва да те разочаровам - засмя се Рой, продължавайки думите си с все същата ирония. - Много ме мислят, че съм Худини. Или нещо друго.
Естествено, самочувствието й излизаше най-напред с изпъчени гърди измежду всички други останали нейни качества. А и въобще не се засрамваше, че го показваше толкова често. Да, всеки знае, че съществува поговорката „Скромността краси човека“, но тя не важеше, поне докато над Вселената властваха създанията със самочувствие.

by **Jake Kenneth** Чет Май 12, 2011 9:34 am

Джейк се засмя леко и задържа ръката на момичето в своята. През годините беше чувал много странни имена, но до сега никой не носеше името на град. Разбира се какво по-оригинално от това да се казваш Лондон или Венеция. Той самия през дългите години прекарани по болници често се бе представял под различни имена за да си разнообрази деня с нещо. Малките дечурлига в детското отделение бяха влюбени в комика Рейни Рейн, в който се бе преобразил за кратко Джейк, да не говорим за устаткото Гризли Грей, който бе пръв в споровете в краткото с пребиваване в една ситатълска болница.
Да, понякога Джейк правеше и невъзможното да се разведри малко, да не говорим, че в цялото скучно ежедневие дори глупостите не се оказваха достатъчно глупави за да приповдигнат поне малко цялото му сломено настроение. Естествено все се намираше нещо или някой да му оправи деня, но имаше и моменти, в които това не се случваше и Джейк оставаше изключително разочарован от съществуването си.
Днес беше един от тези скучновати дни, в които да избута до вечерта му беше нещо като фикс идея, но ето че сега се беше появил един лъч светлина, който малко бе раздвижил деня около момчето и най-малкото не го караше да се самоубие от скука.
- Не, не мисля че да си Худини би ти отивало. - поклати глава русокосия и направи замислена гримаса. - Но пък виж, името ти наистина ти подхожда. - добави момчето като кимна няколко пъти.

by **Лондон Рой** Чет Май 12, 2011 9:56 am

- Не, не мисля, че да си Худини би ти отивало. Но пък виж, името ти наистина ти подхожда.
- Ами какво би ми отивало тогава? - Лондон се направи, че се усъмнява в думите му, придавайки си такава физиономия, като леко присви очите си, сякаш го преценяваше или изучаваше. Отново добрите й актьорски качества влизаха в действие, които умееха да заблуждават и най-трудния по характер човек. Или създание. Понякога с няколко думи можеше да обърне всичко в своя полза, но това бе съвсем друга тема в момента. Рой продължи: - Освен името ми, де. Макар че и аз се чудя по какво толкова си приличам с един град. Очевидно е, че няма сгради върху мен или пък улици, или коли, които да се движат по тях.
Престорена въздишка се изтръгна от нея. Макар да обичаше да иронизира някого, тя най-много обичаше да иронизира себе си. Какво по-интересно от това да критикуваш собствените си недостатъци, телосложението или всичко друго, свързано с тялото ти, или пък умствените ти способности, чертите ти...? Абе, Лондон обожаваше да критикува всичко, което намираше у себе си. Което доста често противоречеше със собственото й самочувствие. Но пък противоречивите личности винаги бяха по-интересни от тези, които се водеха към еднотипни принципи, от тези, които не търсеха разнообразието. Колкото и каквото да говореха другите - противоречието винаги бе разнообразие, независимо за какво ставаше дума.
- Едва ли ще има име, което ще ми приляга. Докато Джейк си е хубаво име. Не е като да се казваш на име на някаква столица и всеки да те мисли за откачалка. Или пък никога да не знаеш дали говорят за теб, или за града - преувеличаваше леко, но какво пък? Добре, де... Преувеличаваше доста! Е, така й беше по-забавно.
Устните й се изкривиха в една лека, арогантна и - доколкото бе възможно - самодоволна усмивка. Лондон винаги обичаше да опира до отрицателната част на нещата за свой пръв и най-важен аргумент, независимо за какво по вид мнение ставаше въпрос. Винаги имаше нещо, което можеше да обърка всичко. Дори на пръв поглед това да бе невъзможно. Затова тя дори не гледаше на нещата от хубавата им страна. И ето сега това виждане се бе превърнало и в неин навик. Както и в неизменна част от момичето.

by **Шейн** Сря Май 18, 2011 10:24 pm

Клаус кимна в знак на потвърждение, след което се обърна към Леа :
- Е, тръгваме ли ?
...
Не след дълго двамата вече бяха в клуб "Explore" - предпочитан от Шейн. Двамата се отправиха към едно сепаре, а демонът попита Леа какво иска да пие. След като получи отговора си, се запъти към бара, за да вземе напитките.
От няколко вечери насам Шейн не беше излизал и чувстваше скука. Тази вечер бе решил да навакса.

by **Леа Л'Ариеж** Сря Май 18, 2011 10:40 pm

Леа се настани удобно на кънапето и докато чакаше Шейн с напитките се огледа.Мястото изглеждаше хубаво..чевеничко..прекрасно..пухкавичко.
Момичето видя Шейн да се връща с напитките и се усмихна.Не бе вкусвала това питие от отдавна а беше толкова жадна за него.Пое чашата внимателно с една ръка и отпи голяма глътка...попринцип пиеше алкохола като вода..затова и лесно се напиваше.
-Често ли идваш тук?Изглежда много забавно..и е шумно!
Точно по нейните изисквания..Сякаш се наслъждаваше на това да се надвиква с музиката.

by **Шейн** Сря Май 18, 2011 10:44 pm

- Всъщност да.
Шейн се усмихна.
- В пъти предпочитам нощния живот, а в този град го има в изоболие. Малък е, ала стъмни ли се, чувстваш се като в Ню Йорк.
Демонът седна за малко, двамата с Леа поговориха още няколко минути, но и без това бе трудно да се чуват ... нямаше смисъл да продължават да дерат гърлата си в неуспешни опити за диалог. За тома Шейн се изправи, отиде до Леа, подаде й пъка и каза :
- Е, танцува ли ти се ?

by **Леа Л'Ариеж** Чет Май 19, 2011 7:53 pm

Шейн стана и застана до нея и ѝ подаде ръка..Е беше джентълмен.. което направо и цапардосваше първото впечатление в красивото лице.
-Мм Добре!
Усмихна се тя и се изправи, хвана го за ръката и го задърпа към дансинга.
-Да те видим какво можеш дъртако!
Пошегува се и както винаги се засмя сама на себе си.

by Sponsored content

Club Explore

Club Explore

Re: Club Explore

Re: Club Explore

Re: Club Explore

Re: Club Explore

Re: Club Explore

Re: Club Explore

Re: Club Explore

Re: Club Explore

Re: Club Explore

Re: Club Explore

Re: Club Explore

Re: Club Explore

Re: Club Explore

Re: Club Explore

Re: Club Explore

Re: Club Explore

Re: Club Explore

Re: Club Explore

Re: Club Explore

Re: Club Explore

Пон	Вто	Сря	Чет	Пет	Съб	Нед
		1	2	3	4	5
6	7	8	9	10	11	12
13	14	15	16	17	18	19
20	21	22	23	24	25	26
27	28	29	30	31