Край езерцето...

Как бихте се чувствали, ако знаете, че сте бог? Много хора искат да бъдат богове. Ами, да ви кажа, не е много хубаво. Не искам да съм богиня, защото имам чувството, че всички ме гледат сякаш съм различна, сякаш съм друга. Но аз не съм! Да, с едно движение на ръката си мога да превърна злото в добро и грозното в красиво, но това не ме прави по-различна от всички други... нали?
Откакто се преместих в Серенити Фолс, не бях излизала често. Именно поради гореспоменатите причини. Стоях си вкъщи и доусъвършенствах кулинарните си умения. Но сега денят беше адски приятен и сякаш ме молеше да изляза и да му се порадвам. Близо до апартамента ми беше паркът, красив със своите току-що раззеленени дървета и храсти. Навлякох първите дрехи, които видях и пуснах косата си небрежно.
В паркът беше пълно с хора - млади и въздрастни, влюбени, деца и родители. Осъзнах колко красиво и всичко това и моментално се заредих с положителна енергия. Поради хубавото време, единствената пейка, която успях да зърна беше до езерцето и то успях да седна на нея с малко по-бърз ход, като изпреварих двама тийнейджъри. Загледах се във водата на езерото замечтано. Унесът ми беше прекъснат от човешка фигура, застанала пред мен. Беше доста симпатично момче, на възраст горе-долу колкото мен, поне колкото успявах да преценя. Момчето се беше загледало в мен любопитно. Явно ме беше питал нещо, но аз така и не успях да разбера какво.

Бях гладен.
Но, не много. А и не намирах по-малки деца тук. Все още.
След срещата с парфюмираното момиче, дойдох малко край езерото, имаше много дървета и нямаше много слънце. Но определено след час трябваше да се прибера да си почина.
Иначе, да. Намерих си къде да живея.
Отидох до единствената свободна пейка близо до водата когато преди мен седна момиче, някъде на 18-19 с дълга руса коса и хубави очи.
- Хей, исках аз да седна тук, но както и да е. Може ли да седна до теб?
Момичето не отговори. Стоеше и гледаше езерото все едно чакаше последната риба която щеше да я спаси от огромен глад.

- О, съжалявам! - стъписано казах аз след като момчето повтори въпроса си.
Колко неучтиво от страна на богиня, да заема местата на хората. Усмихнах се, за да замажа положението и отвърнах:
- Заповядай - и посочих мястото до себе си - И още веднъж извинявай, че така ти взех мястото.
Засмях се звънливо, а момчето срещу мен също се усмихна. Първото нещо, което ми правеше впечатление у хората, беше усмивката им. Тази беше искрена и някакси привлекателна, чаровна усмивка. Не знаех на колко години в действителност беше. Когато се загледах по-добре в него установих, че със сигурност е по-малък. Но честно да си призная, изобщо не изглеждаше на по-малък.
- Къде са ми обноските! - възмутено казах и подадох ръката си - Никол, приятно ми е.
За толкова години в човешкия свят, само по документи бях с фамилия, но за пред всички други бях просто Никол. Никой не знаеше фамилията ми, пък и аз не изгарях от желание да я споменавам. Вятърът леко си играеше с косите и на двамата и едва след като новият ми приятел ме погледна забелязах, че има много красиви очи.

- Няма нужда да се извиняваш толкова пъти. - отговорих и и се засмях. Леко. - Аз съм Джейс, приятно ми е, Никол!
Момичето седна до мен и се усмихна. През това време хванах едно камъче което беше до левия ми крак и го метнах в езерото, надалече. Чу се силно 'пук' и Никол се засмя.
- Как го хвърли толкова далеч?
- Просто го хвърлих.
- Хм.
Изглеждаше свястно момиче. Затова не исках да разбира. За да не стане и тя да се обърне. Както стана със магьосницата.

/аз ставам, ше пиша утре, хД/

Джейс. Така се казваше момчето, с което току-що се запознах. Странно. Откакто бях дошла в Серенити Фолс, се бях запознала само с няколко човека. Както вече казах, имам някаква мания и си мисля, че всички ме зяпат, че всички ги е страх от мен и така нататък.
Под краката ни имаше доста камъчета и Джейс взе едно сравнително голямо красиво камъче и го метна в езерото. Камъчето отиде толкова далеч, че аз чак не повярвах как един човек, дори и възрастен, би могъл да запрати камък на такова разстояние. Е, аз можех.
- Как го хвърли толкова далеч? - попитах го любопитно.
- Просто го хвърлих.
Аз се засмях и на свой ред хванах едно плоско камъче. Хвърлих го успоредно на водата, така че да станат така наречените жабки. За мое удивление, все още го умеех и то доста добре. Джейс ме изгледа сякаш ми казваше с очи "Та ти си момиче, как го направи?". Аз се засмях звънливо на сладуркста му физиономия.
- Та, Джейс... разкажи ми с какво се занимаваш? Какво обичаш да правиш в свободното си време?

,,Та, Джейс... разкажи ми с какво се занимаваш? Какво обичаш да правиш в свободното си време?"
Свободно време? Та аз имах ли такова?
- Да спя. Честно казано. - отговорих.
- Да, бе! - засмя се русото момиче.
- Не, наистина. Спя. А понякога чета.
- Аха...
- А ти?

Джейс ме попита на свой ред аз какво обичам да правя, когато съм свободна. "Ами, превръщам разни грозни неща в красиви", помислих си, но бързо-бързо се отказах от този отговор.
- Ами, обичам да пиша. Литературата също ме влече като теб - намигнах му - Освен това, много ми допада готвенето. Усъвършенствам се с всеки изминал ден - гордо му казах, а той се усмихна.
Нещо странно имаше в момчето. Не можех да разбера какво точно, но имаше нещо, което го различаваше от останалите. Очите му, кожата му... бяха някакси по-различни. Аз също бях доста по-бледа от останалите хора и понякога това им правеше първо впечатление - колко е бяла кожата ми. Но около Джейс нещата бяха странни.
- Разкажи ми нещо за себе си! - подканих го аз, за да разчупим неловката тишина.

Да и разкажа нещо за себе си? А, стига бе.
,,О, за мен. Ми.. какво? Човекът с който живеех, докато се правех на момиче пред него за да ми носи кръв взе, че се влюби в мен и постоянно бягам да не би да се окаже жив и да ме опъне. Пия кръвта на хората за да живея. Любовта на живота ми след като ме превърна избяга в дън земя. Още?"
Надали шях да го кажа, но ми мина през ума.
- За мен? Оооо. Ами... - говорех глупости неловко - Отскоро съм тук... На 15 съм. Друго? Питай ме. Незнам какво искаш да знаеш. - казах и се засмях неловко. Махнах суичърът си и останах по бялата ми фланелка, която купих от Швеция. На нея пишеше ,, Аз <3 Швеция" - Ох, много е топло тук.
Никол ме погледна много очудено все едно току що е видяла костенурка да бяга.

Уоу. Три пъти Уоу. Момчето, което стоеше до мен, иначе казано Джейс, беше на 15?! Та той изобщо не изглеждаше на толкова, за Бога! Давах му поне 17. Поне!
Загледах се продължително в него, все още не осъзнавайки какво ми беше казал току-що. Честно казано, Джейс май ми беше казал още нещо след частта с "Аз съм на 15". В този миг ми се прииска да съм по-малка. Той беше доста симпатичен и бях сигурна, че имаше доста обожателки покрай него.
Момчето съблече суитчъра си и под него се подаде тениска с надпис "Аз <3 Швеция". Бях ходила там доста отдавна, но спомените ми бяха още пресни. Спомням си, че всичко беше бяло, снежно и аз не се различавах много от заобикалящата среда.
- Ох, много е топло тук - каза Джейс, след като си свали суитчъра.
- В интерес на истината, от два месеца насам, това май е първият по-слънчев ден от другите - казах - Или поне аз не съм забелязала други - засмях се.
Покрай нас мина майка с красиво русокосо момченце, което носеше цветенце. Те се спряха пред мен и детето се загледа с очите ми. След няколко секунди размисъл, то дойде бавно до мен и ми подари цветето. Аз се засмях, майката също, а след нас двете и малкото човече. Двамата тръгнаха надолу по алеята бавно.
- Обожавам мънички фъстъци като този... - казах, без дори да съм искала да го казвам и инстинктивно се усмихнах.

Някакво малко дете мина покрай нас и подаде цвете на Никол. Тогава се сетих, че бях гладен. Определно вечерта щях да ям. Вече бях достатъчно силен.
Загледах се в езерото. Какво виждах? Лицето на едно нищо. Опадали листенца от дърветата танцува из водата. Надигнах се и се облегнах на пейката.
- Твой ред е. Разкажи ми за себе си ти.

Джейс ме подкани да разкажа нещо за себе си. Замислих се за секунди. Какво да разкажа? Определено нямаше да разкрия истинската си същност пред момче, с което току-що се бях запознала. Аз не бих я разкрила пред никой, всъщност.
- Ами - подех неуверено аз - На 19 съм и отскоро живея в Серенити Фолс. Не зная кой вятър ме довя тук, но май трябва да съм му благодарна. Харесва ми това място, някакси спокойно е. Иначе, както казах пиша, рисувам и готвя. Човек на изкуството съм. Нямам много приятели, защото се водя срамежлива натура. Не обичам модерните технологии, падам си по семплия начин на живот.
Завърших разказа си с чаровна усмивка. Не бях излъгала Джейс за абсолютно нищо. Всичко изречено беше истина. Проблема тук не беше какво бях споделила на момчето, а колко много му бях спестила.

Набързо ми разказа за нея. Обикновенно момиче. Което не е виждало слънце.
Станах от пейката, изтупах дънките си и пак седнах.
Умирам от глад.
- Виж, аз трябва да тръгвам. - казах. - Ще се видим някой друг път. Ето къде живея. - и и' казах адреса си. - Можеш да идваш вечерта. - усмихнах и' се.
- Добре, няма проблем. - отвърна ми тя усмихната.
- Чао.
- Чао.
Щях да лолувам вечерта. Колкото и да бях гладен умората тежеше повече. Бягах бързо. Не се усетих. Сигурно Никол е забелязала.
почивкапочивкапочивкапочивкаПОЧИВКА

Огледах се неразбиращо. Явно някой ме беше забелязъл и сега искаше да се разкарам. Е, каза го по-мило, но си беше ясно какво имаше предвид. Беше някаква блондинка - от ония дето си мислеха, че всичко е тяхно. Или поне на такава ми приличаше, а аз не си падах по-такива момичета. И все пак си беше хубава. Не мога да не го призная. Все пак бях малко или много сексуален тип и обичах да се занасям с момичетата. На блондиката обаче явно и пречех затова реших да се правя на ударен. И без това бях отегчен и така нататъка. Не се отдръпнах, но я погледнах някак неразбиращо.
- На мен ли говорите? Какво слънце? - заоглеждах се за да видя проклетото слънце, но дявол да го вземе никъде не можех да го видя за това продължих.
- Никъде не виждам слънце - боже, колко обичах да се занасям с хората. Истина. Наблизо се чуваше детски смях. Обичах децата. Те бяха толкова мили и без задни мисли. Наистина ми харесваше да общувам с тях, но за жалост рядко имах такава възможност. Сигурно това се дължеше на моята кръвожадност, с която все още не можех да свикна.

Хю дойде тук в невидимата си форма.Чуваха се само неговите стъпки и се виждаше как се образуват крачки по падналите листа покрей езерото.Той се наведе ивзе едно камъче,след това го метна.То изглеждаше така все едно то само просто си се въздига и се хвърля.Хю продължи да върви на някъде и да гледа хората които не го виждат.

Хю се наведе над езерото също като нея и докосна водата.Тя би трябвало да види само как нещо или някой се докосва до водата.Както Хю беше клекнал той отново стана видим и погледна надолу към водата.
-Да,аз съм тук и още около 4-5 човека които си обикалят из парка.
Хю се замълча за няколко секунди.Той добави:
-Демон значи,а.