Франция [1480]

Ансел не знаеше какво се случва. Бегло осъзнаваше, че току що се беше опитал да целуне друг мъж, а това далеч не беше гостоприемството, което е прилично да се представи. Ушите му бучаха, лицето му беше горещо, сигурен беше, че се е изчервил, а внезапната липса на тяло до неговото му причини почти физическа болка.
- Извинявай, аз... - графа издиша треперещо - Аз... Не, не знам какво ми се случва, наистина съжалявам, не трябваше...
Младия управник се изправи, като едвам не залитна, понеже главата му се въртеше и се отправи с бързи стъпки към прага на вратата. Там той се обърна и хвърли поглед върху останалия вътре Хенрих.
- Не съм така обичайно... Все пак се надявам да се видим на вечерята...
С тези думи, Ансел се обърна и напусна стаята.

Ансел се завърна в стаята си с бързи стъпки, почти бягаше. Искаше да направи всичко възможно, за да се отдалечи от мястото, на което се беше направил на пълен глупак. Осъзнаваше, че е направил нещо невероятно глупаво и сега с какви ли очи щеше да го гледа госта му? Какво ли щеше да каже на другите? Всъщност, мнението на хората не го интересуваше особено, но какво ли си беше помислил Хенрих? Оня, лудия, който се нахвърля на всеки срещнат, независимо мъж, или жена. Сега сигурно щеше да си тръгне прекалено рано и двореца отново щеше стане пуст и сив, а беше толкова приятно да има хубава компания.
- Браво, Ансел, браво - проговори си графа, като пристъпи в стаята си и затвори вратата със себе си. Метна се на леглото и закри очите си с ръка, чакайки вечерята да настъпи и да се изправи очи в очи с Хенри. Може би и да му се извини. Ако успее да продума.

В единия край на голямата зала бе разположена дълга маса, около която бяха насядали около петдесетина човека. Чуваше се приятна музика, идваща от музикантите, които Ансел беше наел. Скоро трябваше да започне малко представление, последвано от танци. В организирането на прекрасни вечери младият граф беше ненадминат.
Въпреки тези разсейвания, обаче, Ансел стоеше мълчаливо на мястото си, погълнат от собствените си мисли. Все още изгаряше от срам, когато се сетеше за постъпката си по - рано, а и Хенрих не се беше появил все още. И все пак, още бе рано, чакаха се и още няколко гости.
Анси продължаваше да нервничи, барабанейки с пръсти по бедрото си. От време на време хвърляше разсеяни усмивки по посока на хората, които бяха на масата с него, въпреки, че дори не чуваше какво му говореха. Единствената му мисъл беше "Къде е Хенрих?".

Ансел изпусна въздуха, който не знаеше, че задържаше. Когато видя Хенрих, който се приближаваше към масата, той остана поразен от красотата на другия. Комбинацията от черно и бяло наистина му ходеше, а походката му напомняше на дива котка, която се готви да нападне. Тогава дойде ужасът. Какво, ако Хенрих решеше да съобщи на всички останали какво се беше случило? Беше и в пълното си право. Но когато той се обърна към графа и му кимна, тези опасения се изпариха. Поне отчасти. Ансел от своя страха отвърна с леко навеждане на главата и плаха усмивка. О, дано, дано, дано всичко минеше добре, дано успееше да се извини.
- Добър вечер и на теб. Моля, заповядай при нас на масата!

Ансел не очакваше Хенрих да седне до него. Всъщност очакваше той да седне възможно най - далеч. Вместо това, младия мъж се намести до мястото точно до него и започна да се запознава с останалите гости, като през цялото време не издаде по никакъв начин, че се е случило нещо между двамата. Кожата на графа настръхна, сякаш осъзнаваше колко близо се намира другия мъж. Надяваше се всичко се беше оправило по някакъв чуден начин. Но пък това бе невъзможно. Е, поне трябваше да пробва да се извини. Отново. Ако успее да преодолее факта, че дъха му секваше всеки път като се опита да изрече нещо. Накрая успя:
- Виж... За по - рано...

Малкото въздух, който беше останал в гърдите на Анси изчезна, а лицето му сякаш се възпламени. Гърлото му пресъхна, а когато ръката на Хенрих се махна от коляното му, вледеняващ студ сякаш пролази по цялото му тяло. Графа стисна чашата, която държеше по - силно и разтърси леко глава - близостта до другия изобщо не му се отразяваше добре, а сякаш цялото му тяло копнееше единствено за това - допира му, дъха му, погледа му...
От унеса го изведоха ръкоплясканията на гостите, които бяха обърнали вниманието си към развлекателната програма, която започваше - танцьорки и танцьори в екзотични костюми изпълняваха невероятни движения под звуците на опияняваща музика. Ансел се опита да следи танца, но през цялото му траене не успя да се сдържи и хвърли няколко погледа към Хенрих.