Серенити Фолс, 2001г.

Зоя просто изникна отнякъде. В един миг беше на покрива на един небостъргач в Ню Йорк, а сега беше на плажа на Серенити Фолс - едно градче, населено със всякакви същества, с които Лий не се разбираше добре. Предпочиташе да бъде сама, защото така няма как да се допуснат грешки. А колкото повече хора има около теб, толкова по-лесно се допускат някои ужасни и големи грешки. Пък и не беше много от общителния тип. Знаеше как да говори със самия Дявол, знаеше как да говори със едни от най-страшните демони, описани тук и там по Светите писания, знаеше как да убие почти всяко същество, бродещо из сенките на тази жалка планета, но по дяволите, тя не можеше да поддържа нормален разговор без да нагруби някого.
Но да се върнем на въпроса. Пясъкът беше мек и токовете на Девъру потъваха. Беше ѝ трудно да ходи, а и песъчинките бързо-бързо намериха място в обувките ѝ. Тя изпъшка от досада и ги свали. Метна ги настрани и зарови краката си в студения нощен пясък.
Вятърът пилееше косите ѝ, носейки със себе си шепота на милионите мъртви души, които Зоя бе зърнала в Ада. Понякога и беше страшно скучно там долу - един подир един, мъртвите хора се редяха на опашката, чакаха за номерчето си и избледняваха като призраци. След това, вече напуснали сбръчкалите се, посинели тела, душите се носеха напред-назад, шепнеха ти как са умрели, а мъртвите им молби да ги качат на "Горния Етаж" винаги оставаха недочути. Нола бе научила всяка възможна такава молба и ѝ бе до гуша да ги чува през всяка секунда от вечността.
Затова пътуваше. Затова не се задържаше покрай Адските огньове, а търсеше приключения на Земята - при хората. Играеше си с тях като марионетки. Връщаше ги назад във времето при най-лошите им спомени, след това ги завеждаше напред във бъдещето. Напред-назад... като видеокасета. Доставяше ѝ огромно удоволствие да вижда ужаса по лицата на бедните нещастници, след като видят как умират.
Сега на брега на морето седеше едно момиче, облечено със суичър и дънки. Кадифената, но безлунна нощ пречеше на Дев да види как изглежда момичето, но пък острия ѝ слух долавяше триенето на писец о хартия. Тя безмълвно се премести зад гърба на момичето, но можа да прочете само баналното "Мило дневниче" преди то да се обърне и да погледне Зоя с неясен поглед.
- Извинявай. - тя се усмихна чаровно и без покана се настани до непознатата. - Много си интересна, докато си драскаш там.
Смехът на Лий продра тишината, докато погледът на момичето все още бе насочен объркан към Зоя.

П.С.: Извинявай, че се забавих. Досадно домашно по математика (:

- О, съвсем никак. - отвърна Зоя с усмивка. - Просто наистина си интересна така, докато си пишеш.
Тя опря лактите си на пясъка и се отпусна назад. Всичкото това пътуване, дори и за същество като нея, беше изтощително. Понякога се връщаше назад във времето, до самото начало, след това се озоваваше в седемдесетте, където се радваше на хипитата, провалящи живота си с кокаин и още няколко наркотика. Бяха направо смешни. После пък се връщаше в Средновековието, за да се порадва малко на хубавите принцове, да сключи някоя и друга сделка с някоя отчаяна душа. Тогава хората бяха толкова доверчиви. Само мисълта, че ще имат охолен живот и ще срещнат любовта на живота си, която са чакали цяла вечност (макар че те си нямаха на представа какво е да чакаш цяла вечност) ги караше да правят толкова неразумни неща. Продаваха тялото си, живота си, душата си, заради любовта. Определено Зоя Лий Девъру не ги разбираше.
- Знаеш ли защо си ми толкова интересна? - попита Зоя. Момичето поклати глава, а Зоя продължи. - Никога не съм си водила дневник. Мисълта да си изливам душата на лист хартия просто ми се струва нелепа. Няма да промени нищо, няма да стане по-добре. А може би това съм просто аз.
Тя сви рамене и наклони главата си наляво и надясно, защото вратът ѝ беше страшно схванат.
- Между другото, казвам се Зоя. - представи се тя най-накрая. - Приятно ми е.

П.П.: Няма проблем, случва се (: